Here. There. Nowhere

В краят на деня е достатъчно. Това, което е. За теб, за мен. За нас. И сме доволни. Доволно се бунтуваме и недоволстваме, силата е с нас. Погледите ни казват едно и също, и въпреки това е винаги различно. Различно от всичко останало. Различно от нас, от нас, което не е наше, а наши сме само ние на себе си. А светът е този чужд приятел, който някога е бил по-добър, а сега само се заблуждаваме, че винаги ще е такъв, какъвто е за нас, какъвто е нашия свят. И продължаваме.

В лицето на трагедията и зенита на сюрреалното щастие, имагинерно и реално, макар и за кратко, временно. Временно сме живи, животът не е вечен, а вечен е моментът, който ни разочарова и нашепва давай, продължавай...

In-sanity

Крясък отеква някъде измежду дърветата. Отново някой е останал гладен. А въздухът не стига. Толкова е мръсен. След крясъка за свобода, поех дълбоко дъх. Гърлото, дори, ме заболя. Сигурно мога да преброя количеството вредни емисии myself. Обреченост. Искри в погледа. Няма отказване, или аз, или той. А аз само знам, че няма да съм аз. Няма да съм поредния, отстъпил на живота, само защото има лесен път и той е да не се сблъскваш, а да избегнеш сблъсъкът. За мен, обаче, е късно. Моят избор отдавна е направен, повтарям си, направих го сам. И съдбата застана до мен, от едната ми страна. От другата застана любовта. Непобедим. Защото не става дума за слава, а за нещо отвъд. Не става дума дори за нещо човешко, познато. По-точно, ако трябва да дефинирам по-искрено, става дума за нищо.

И после се събудих. Помня, че бях наранен от поредния ментален звяр, който чака да бъде опитомен. Наранен, не и мъртъв. We create our own deamons.

...oh, is it?

:-)

Шум(и)

Когато и да е затворен човек, все думи и мисли бягат и се лутат. Почти винаги глупости, дефинирани чрез птичка, която лети в градски условия и страда от липса  на хоризонти. Човек строи лимитации.
Вместо да освободи, той затваря. Един вид зазимява. Това са чувства, мисли, енергия и т.н. Впоследствие забравя да лети, ако изобщо е стигнал до осъзнаването, че може.
Не можеш да говориш на яйце, някой ще каже. Яйцата имат уши, обаче. Въпреки черупката, те имат пропускливост, макар и минималистична.
Глупости.
Дефинирани от вятът и шум, носени край сграги, объркани. Когато хоризонтът е чист, вятърът не се чуди от къде да мине, както и птицата, а сигурно и човекът. Когато, обаче, някой издигне високи улеснения, това за всички означава нагласа.
И се нагласяме, какво да правим. Усмихваме се в лицето на трагедията и продължаваме, какво да правим? Все едно можем повече от себе си, не можем ли? Поставят ти значението другаде и всеки път като се питаш кое има значение, ти не знаеш, че колкото си незначителен, човеко, толкова и обратното.
А не е като да няма светлина и върху най-незнапителното листо на домашно цвете, което живее изцяло зависимо от човешката ръка и все пак живее, зеленее, радва. Чисти, поема, усмихва ти се едва забелязано. Затова повечето хора харесват цветя, без да са особено сигурни защо. Затова харесваме и живота, а не сме много сигурни в какво се изразява той.

Пост заглавие

Вижда се краят на най-топлия сезон. Както и краят на най-топлите хора. Но това не е от вчера. Хубаво е, че слънцето не ни иска пари, за дето свети, вятърът не цени усилията си, водата не спира да тече и не те пита "а ти какво направи за мен?". Само човек е толкова глупав, че да цени труда си, и да иска и възнаграждение. Ама така ни учат, ще кажете. А защо приемаме за учител само останалите хора, но не и всичко останало?

Дърветата запопнаха да изсъхват, а денят вече е чувствително по-кратък. На тази географска ширина трябва да си гъвкав. Дори и сред множестсвото стоманени постройки, пак успява да се улови топлина, макар и повечето да бягат от нея. Да бягаш от живота, май, вече е станало самият живот.

Хората вече какво ли не правят, а щастието, като едно от малкото останали познати приятни чувства на човека, е разтеглено до неузнаваемост. Хора гледат изкуствени бебета. Хора са избрали да останат бебета за цял живот. Всичките дебелаци. И това само за 30 мин NatGeo. Помислете за това, което спестявам.

Откачен/луд сигурно е най-често споделяната дума. Тя вече също е размита и означава какво ли не. После някой сам си признава, че е луд, дори се бие в гърдите.

Казвам, изгубихме светлината, отговарят ми не е така и щракат бутонът, който чрез скърцащия си звук възвестява появата на изкуствената светлина...И продължават.

Стигаш до един момент, в който нито да живееш, нито да умреш, има смисъл...и продължаваш. Каквото и да сториш, ще съжаляваш, защото всеки избор носи последствия, отказът от избор - също. И се луташ в свят, в който единственото свръхзначимо е да имаш пари, а това всъщност е най-голямата простотия, която някога е била измисляна. Не е само тази, де, но просто тази успя да стигне своя зенит и да повлияе на много хора... И се раждат други, които приемат света на готово и реват за пари, без сами да са изследвали света.

И защо, питам аз, отглеждаме болни индивиди? Защо, някой да ми каже, се смазва ръждясало общество и само и всячески отлагаме краха му? А хората стават повече и повече. Като чума, предшественик на която е треската, на която, противно на всяка логика, всички се радват и я прегръщат, и възхваляват...

Пари. Честно ли? Ако приемем, условно, че Бог е създал света, на него кой му е платил, питат сигурно децата, които знаят, че не само няма да работят за малко пари, ами и ще ...

Няма значение.

Една усмивка се прокрадна, защото поне светлина още има. Докато е ден, спокойствието е уредено. Нощта е за свръхчовека. Нощта, в която няма изкуствена светлина, която да освети пътя ти. Тя идва. Аз я усещам и предизвиквам.

-Ще си купя фенерче, щом е тъмно!
-Не можеш, аз изтрих парите, аз премахнах твоята едничка, нищожна, изкуствена мощ, ти сега си обречен на мислене.
- Абе, да! Я се разкарай. Ей, гледайте го този, какъв клоун...

Глупости

Violin Concerto No.3 in G. Много други преди мен са го усещали. Сега е мой ред. Музиката говори. И не само тя. Всичко говори. Някои, обаче, са настроили ушите си до минималност на възприятието. И не само ушите. Това, разбира се, мен не ме бърка. Там, където е вечността, където времето е спряло, се навъртат винаги най-такивата. За тях дума/етикет няма. Не е и имало, въпреки че малките съзнания на какво ли не слагат етикет. Затова някои остават между екзистенция и нон. В пространството между пространствата. Златната среда. Там, където винаги си сам, където винаги сте двама. Където всичко е просто, без значение и смисъл. Красотата, както я тълкувам аз, бяга от значения и смисли. Нея, също така, не ти я показват. Ако някой твърди, че нещо е красиво, можеш да проявищ неразумността да му се довериш, само че извървял ли си неговия път, че и за теб това да е такова?

Каквото и да е това, за което говоря, няма да го намерите там, където намирате неща. Или където се намират неща. Там, всъщност, няма нищо, защото нищо не е толкова съвършенно и прекрасно, че да е там или ако е - никой не е разбрал, а То/Той/Тя не се е обадил/о/а на никого. И как? Там несподеленото е най-споделяно. Количество магия, ако щеш.

И само безсилие усещам, като прорязан.

Violin Concerto No. 5 in A. Как бродиш там. Естествения телепорт. Абстракция в подредбата. Ред в хаусът. Дрън-дрън.

Всичките ей тези нови неща, че и старите. Абе, нещата като цяло - излишни. Единствено душата си заслужава да съществува, не защото е пренебрегната или подтисната - това е нейното естествено състояние; а защото този и онзи не могат да я  манипулират. Да ти я вземат, ако щеш, да я притежават, както притежават телесата ти. Съзнанието, в най-добрия случай роб само на една идея, също е ненужно. Какво ще го правиш? Сякаш можеш да го тълкуваш. Сякаш го слушаш... Сякаш има значение. За всяка една прашинка на този свят си има група от прах, която, в най-добрият случай, предстои да я погълне... Да я направи част от нещо, от себе си.

Трагедия е, защото пастирът не може да каже на стадото, че го използват за определени цели. Може само да се опитва да го задоволи, за да продължи то...каквото там прави и да се извлекат ползите.

Ти би ли работил за без пари? Аз не бих работил за пари. Ничий труд не заслужава такова унижение, да върви на определена цена, която дори се определя от някой друг, а трети винаги е готов да я даде или не. Какво значение има? И като питам това, ясно е, че отговорът е никакво, но дали е ясно? И аз знам, че не е, но въпреки това за мен е ясно. Нека да умра, ако ще, да живея, какво от това...

Някой, някога, ще се осмели ли да... Да им каже, на всички онези, вплетени в живота...че това не е животът!!! Не е! Предизвиквам те да го произнесеш, можеш ли? Защото какво ще стане, нали, чудиш се, и се обръщаш към това, което е възможно, или създаваш нещо ново, още по-ненужно, като например... Нека не давам пример!!!

край.

Не всички могат да четат приказки

Казват, българите не четяли. Те, същите говорковци, утре ще кажат, че българинът не яде. И някой ще му повярва. Някой веднага ще му каже, че освен, че не ядат, ами и не пият. И при това не от вчера, а от, ехеее, време уно. Някой ако ги дочуе, ще им каже, че сигурно и не дишат. Утре медиите казват, че българите умрели, само дето живеят. Дочула телевизора, бабата вика на дядото, че не просто е умрял, ами направо е жив неофициално. Някой, който тълкува Нострадамус, ще рече, че е прав. Изобщо, всеки, който тълкува някоя изтъкната, а и не дотам, личност, ще се надпреварва с другуте, че неговият - абсолютен непознат, живял преди векове, ако не и преди света, (ако изобщо е живял) - е най-прав.

Дотолкова с приказката, която в първата глава казала на читателя, че за да прочете втора глава, трябва да направи една крачка. Не му казала на къде, обаче - дали нагоре, или надолу. Не става ясно. Ама, то, казва ли ти някой? И той останал в зоната на комфорт. Друг, по-активен читател, не само направил крачката, която приказката поискала, ами направо скочил. Левски скок. Или май беше лъвски. И така, с двата крака в истината за живота. Обаче изпуснал втора глава.

Този телефон ако изпищи още веднъж ще го изхвърля през прозореца, за да пищи под него. Под мене. А някога знаех как да му изключа звука.

Та, и двамата почти герои, нищо не чатнали от приказката, защото кой ти изпълнява това, което му се казва, или това, което се иска от него? Даже и децата май не са толкова скучни.

Как ли е стигнал света до втора глава? Някой евреин или може би от друга находчива раса, който е прочел цялата приказка и отдавна е минал 33-та глава(което обаче по никакъв начин не става ясно как), започва да разказва объркано какво става в приказката по-нататък на всички онези, които по една или друга причина цял живот са застинали до един момент в историята.

Този "текст" май току-що излезе от границите на кухата тъпота и се разля над скучнярското плато. И там един поп го качил на стоп. Але-хоп, както го превеждат един интересен человек на нашенского езиками.

Примерно.

Но не, напира бесът, животът няма смисъл и това е. (смисъла, смисъла, смисъла.. чува се от ехото, което канти из гората като чалга песен от комшията в целия квартал). Някои, учи единствения говорещ сред неми, толкова си могат и с това оправдава неспособността на милиони. Защо?

После го нарекли философски камък. Или поне така е достигнало до тук.

Една шега за финал. На какво викат европейците развитие: за сто години от 90% заети в селското стопанство, до под 5% сто години по-късно и кризи, кризи, кризи...само в очите на онези, които не са заети в селското стопанство. Които са какви, сигурно, някой от някъде ще се провикне, млади меринджей.

Пушки, чушки.
Ще гърмиш ли, ще садиш ли?
Ще четеш ли, ще метеш ли?

После бил велик,
направил бил какво?
Вързал левия чепик
по нов чалъм - надясно!

На който вяра имаш,
той най-добре да ти каже,
че си тъп.
Обаче който знае
той щади
той обича
той раздава и дели
няма мое, има ничие
вземай ако искаш, бягай
само роб не се оставяй
не се осакатявай

И ти го чу, нали?
Разбра, попи...
И заспа, нали?
Ех, времена...

Със сигурност безмилостното ми перо от ритана кокошка може и още да "твори". Обаче понеже защото нали съм неграмотен, чета го трови. А то било тори. От тор. Богът на гръмотевиците във скандинавската митология, богът на лайната в българската и да не продължавам... Така де, исках да кажа богът на плодородната почва, вие пак ме четете прекалено буквално. Вие ли, казах, извинявай, господин един, или госпожа.
Хайде, и със здраве
нека почива твоята душа
нека слънце да изгрее
и със радост да напълни
тази паст, душа,
тази гнус...

Бла...


И в този момент се чудя, този текст може ли да стане още малко по-дълъг. Не, не, викам си, пародията се заплаща.

Той, нашият, мерцедес щял да си купува. Той пари за килограм сирене от скъпото няма, на деликатес кара, иначе - ей го на! Мерцедес, кредит, жена, пак кредит, деца и...края го знаете, нали. 20 години по-късно, пак кредит.

Ама не, това е някаква друга приказка. Объркал съм се нещо. Копирал съм я от някъде, не знам от къде. Нашият, той, построил си сам каруца, цял файтон, с кончета, а ла вихрогон. Извозвал величествената тор...

Къде е джим морисън да каже къде е краят?

И аз, впрочем, си мислих, че този текст никога няма да види бял свят, така де, нечии чужди очи освен моите, ама нали живеем в демокрация. Какво сте се застеснявали. Оп, чакай, че започнах пак нова история. А ако знаете какво не ви казах...

Живот ли бе да го проспиш е вашата работа. Че и моята натам отива.
Свобода или смърт.
Ще взема второто. То, поне, няма да го изплащам аз!

въх, че заглавие

Правят го това хората. Поставят мрежи, за да не влизат мухи. Убиват светлина, за да не им свети в очите. Затварят въздуха в пространства, за да не им духа. И те гледат накриво, ако днес не си се сресал, бръснал и прочие. Т.е. ако днес не си като тях.

Обществото така си е изградило устоите, че вече ми е трудно да кажа дали това още са хора, или купчина от правила, от така трябва и така не трябва. Та чак животните ги хваща параноята.

Хапвах пиленце тези дни, та ми останаха кокалчета, това исках да кажа. Махам скучната мрежа за мухи, защото, макма му, не стига малкото свобода, ами и в собствената кутийка допълнителни ограничения. Подавам си главата и за пръв път през деня нещо хубаво. Да, това исках да кажа.

Едно кученце, маркирано на ушенцето. Т.е. не точно куче, а каквото остава от кучетата след като ги кастрират. Чудя се, какво същество трябва да си, за да се намесваш така грубо и неетично, неестетично, дори, в житие-битието на другите същества. Само хората са толкова глупави. Та, кученцето живяло сред хора и заприличало на тях, т.е. започнало да хапе. Ухапало някой човек и човека веднага, видял себе си в огледалото, го кастрирал.

И горкото, вече няма за какво точно да живее, конкретна цел в живота, единствената му е отнета. Те, възрастните хора, те имат висши цели. Некастрираните кучета не влизат в картинката. И след като са му отнели едничкото занимание, то вече се разхожда само. Защото не може да се самоубие, предполагам, прекалено пленено е от природата си, нали нямат разум.

Хората, бъдейки единствените разумни същества, най-доброволчески са се отказали отдавна от това си свое свойство в полза на висшите си цели.

Та аз съм си подал главата и, така или иначе има оглозгани кокали около мен, защо да не му ги подам. Хвърлям първия - малко гръдно кошче на малко сладко пиленце, паднало жертва в името на великата хуманна човешка раса, - и кучето се стряска. Викам му, нали е мой човек - ще ми се и аз да бях кастриран, та наистина да се чудя защо живея - хей, брате по неволя, бау-бау, кучи-кучи. То не ме отразява. Дотолкова е заприличало на човек, та даже не му пука и за тези, които, уж, според самите себе си, искат да му направят услуга. Та му хвърлям остатъка от кокалите, а то се стресна и избяга. Можеш ли да го виниш? След като вече веднъж са му подхвърлили нещо, и това му е коствало онази му работа.

-А, не, - представям си рекло си е кучето на ума, - този път ще си го спестя.

До тук с мита за кучетата и кокалите. То, всъщност, кой човек обича кокали? Не че не познавам такива. Да. И такива съм срещал

А всъщност, може и да се е зарадвало и в еуфорията, да е забързало към приятелката си, да я извика, за да споделят скромния обяд. И без това вече само това им е останало...

crap

Вдъхновен от нищото. Като да се разхождаш и да се оглеждаш за призраци. Хора, които знаеш, че няма да срещнеш, но имаш чувството, до колко реално или фиктивно, си срещал на определени места, по които минаваш. Интересно е, защото т.нар. места доста често са фиктивни. Както сигурно и т.нар. хора. Работата на човека е да разграничи добре фикция и реалност. Аз не просто ги слях, аз ги направих зависими една от друга. Не знам защо. Но е красиво.

Ако кажа като „между два свята”, ще е супер банално и слабоописателно. Пространство звучи по-добре. Та се простираш, сам себе си и своите проекции, където искаш, предимно в будно състояние, защото на сън все още не мога да се контролирам. Казват, че и това е възможно.

Друго тръгнах да казвам. Та, представете си, на ъгъла на ул Баба Тонка усещате образ, който дори не знаете дали съществува. Ограничително е да мислим за нещо, което съществува, но в противен случай няма от къде да се тръгне. Т.нар. основа, на която да стъпим. Пресъздаването на реалността във фикцията, и обратното. И понеже е енергия, трябва да е свързана със същества. Предметите каква енергия имат? Mind over matter.

Затова материалните хора, кариеристите, на колкото и църкви да ходят, са свръх далеч от духовното. Та се опитвам, нали си падам глупак по природа, да слея двете. Реалност и фикция. Само така мога да получа от себе си задоволителен образ, такъв, който не бих убил ако го срещна в пространство, в което убийствата не са нищо особено. И те всъщност не са! И не само те! Всичко е нищо. Няма условия, няма рамки, ограничения, няма ги тези обществените глупости във фикцията. Та, може ли духа, човека, да се изолира от пространствата? Да се отдели от себе си? Би трябвало. Аз така мисля.

И както единия процес, този на отделянето, на отчуждаването, на превръщането в чуждо тяло за която и да е реалност, даже, за което и да е пространство, е силен, ярък. И, както предполагам, върви право пропорционално с този на вървене към себе си. А себе си, особено ако не мислиш много, има на много места, в много пространства, в много хора. То е, сега сигурно ще кажа глупост, то е метафизика.

Гнусно е, когато не разбираш нещо, когато не просто не го разбираш, ами направо знаеш, че никога няма да ти стане ясно. Пък и, би било глупаво да си втълпяваш, че всичко ти е ясно. В най-добрия случай стреляш в мрака и не ти пука. Оцелиш ли нещо, оправяй се.

Аб

Толкова близо, и все така далеч
Отворено последното небе
Горещина навлиза, а студ обхваща
Що е туй, зоват го де?
Не мога, разкъсват ме отвътре зверове
Не че трябва, но докато
Длъжник съм под това небе
Ще гледам и записвам,
Уча и умирам
И ако трябва сам на съд
Ще се осъдя
И ще лежа в каторга гнила
Дорде съзра, че не е туй
Което те ни казват правота
И не е туй
Което вижда моята душа

А има, казват, горе светлина
Но аз съм горе, де е тя?
Или погребах нещо
Преди да разбера
Преди да го попитам
Иска ли вода
И все пак сведох поглед
Може би греша
Може би епохата е друга
И вече няма светлина

На Майк О'Милър от призрака на времето

"Понякога трбява просто да натиснеш единственото копче на телефона и из угасналия дисплей, да огледаш ...(пауза)... не друго, а своето собствено лице. "

Уморен ли си? Разбирам те. Някога и аз изглеждах така. Но после заваля.

Може и да видиш над себе си паднали някакви сенки, торбички и други неравности - симетрия ли бе да я опишеш, - но всичко това се оправя. Вдигни глава, насочи я към слънцето и погледни пак.

Може би липсва нещо, но това едва ли е така. Ако е така, то е временно, като всичко останало. Временно и тленно. Някога аз и ти бяхме срещу и със света, както казват. Някога искахме да извадим общия трън, но не бяхме готови за последствията.

И аз си тръгнах. Тогава, спомням си, не спираше да вали. Само че аз бях другаде, където климата е с други измерения. Намерих подслон и се скрих, стоплих и надвих страховете си, за да се изправя с нови сили, срещу нови предизвикателства. Изправих се и разбрах, че няма нищо. Главата си ли бях подал прекалено високо, или я бях забил в земята, то е едно и също.

Сега пак вали и ти се сърдиш, но и двамата знаем, че с теб никога повече няма да се погодим. Ние с теб сме като време и слово, само че словото е без време, както и обратното. А и някой си е забравил химикала, ще речеш...

И все пак, капките вода са проблем само ако имаш броня, защото тя ще раждяса върху теб, и ти ще трябва да я лъскаш. Предмет, а всъщност метафора, но какво ли ти обяснявам, и без това всичко неизказано между нас е само въздух в безтегловност, ти отне гравитацията ми, аз те направих по-тежък от целия свят.

Казах ти, че изкуството не бива да се обяснява какво означава на простолюдието от неуспелия артист, както и че обществото няма морално прави да се меси, помниш ли? Бурни времена бяха, но и двамата знаехме, че не ще родят добро, че само варварин би бил в състояние да раздвижи селото - като извадено от Кавафис, нали?

Сега всичко е застинало.

Не беше така като гледахме звездите от едно равнище.

стига с тия мотивиращи заглавия

Другите – насъщен стимул за цяла една народопсихология. Или поне една. Може и да са повече. Казва ли ти някой?

Дочувам, разбираш какъв си по критиките, които отправяш към другите. Казват ми го по-начетени хора. Бих казал, ако е така, приятели, ние сме фекалии. Шега. (да бе?)

Изведнъж станах по-добър към другите и спрях да им диря сметка за духовната нищета, подозирайки своята собствена.  Та нали и аз съм бил по онези места, и съм употребявал от онези неща.

Като всеки виден лаик, разбира се, миналото съм заровил в чекмедже, заковано с над десет пирона и после съм лепнал плакат „не пипай”. Зад плаката обаче прозира „само при необходимост”. А нуждата, какво е, ако не липсата. Нонсенс. Бих добавил и, ако позволите, малки недомлъвки.

Като тази, която гласи, че всички са равни. Че всички сме братя и прочие. Прочее, не сме ли? Ама и да сме? Брат срещу брата показват по телевизията, която, разбира се, не гледам, но допускам, че може и да съм прав. Ако не съм – оставям го на вашето съзнание.

Да се обърнеш към някого, изобщо, било то и от куртоазия, може да доведе до неочаквани съдбини и красоти (мизерии). Обръщането, само по себе си, е ритник в лицето на миналото и целувка в плик, запечатан и подпечатан, адресиран до утре, може би?

Та исках да се обърна към вас и да споделя, че оня ден, ако не ме лъже паметта, докато се возех на стоп, видях поне две костенурки да пресичат пътища, по които се движат над сто автомобила в час.(или повече). Малки същества, а големи приключения. Или не признаване на обстоятелствата? Не приемане на всичко друго освен заветното, да дишаш малко повече, да гледаш и да пипаш не бетон, а трева.

Мили, изгубили сме битката, а войната е на прага, а ние знаем само как да си цъкаме по телефоните. Червена лампа – сега.

А после, да си хапнем, освен, м? Какво друго мога да предложа, да видим…