незнам

През нощи като тази, често се чудя, наистина ли е толкова важно съзнанието. Все пак, какво можеш да правиш с него толкова? Някой ще рече: всичко. Е, възкликва наситилия се на живота, преялия с всичко бивш гладник, та всичко е нищо. И, на всичкото отгоре, е скучно. Та, връщаме се към изначалния въпрос, какво толкова можеш да правиш със съзнанието си? Нищо. Невъзможното е нищо, нали така? Невъзможното за правене ли е? Все опирам до следния въпрос: може ли човек да прави нещо, което не знае, че съществува?

Не всичко, което съществува, съществува. Коледна мисъл ще да е това. Както и не всичко, което не съществува, не съществува. Отвори се метафизичната врата на отмалялото разсъждение. Колко глупости могат да се изпишат тук, ако човек би си позволил отпускане на разсъдъка и довеждането му до харизматична безразсъдност, феномен, по-известен като празни приказки. Т.е., чисто хипотетично, човек може да прави нещо, което не съществува, но условието е, умишлено поставено предварително във въпроса: да не знае. Сега, дали може човек да прави нещо без да знае? Къде е диалектиката тук! Навсякъде. Естествено, че човек може да прави нещо, без да знае. Прави ли обаче правенето на нещо без да се знае безсъзнателно, или беззнателно е по-правилно да се каже. И ако да, то би трябвало да отпишем съзнанието и за куп други дейности. Но ако приемем, че не, то тогава човекът, който прави нещо без да знае, не го прави точно без да знае. Което автоматично води до следния абзац:

А що за особняк би си помислил, че съзнанието има подниво, или над. Направо отзад, бих казал, да се потърка с този дискурс - то с дискурса, какво друго  може да се прави (тук да ме прощава професорката ми по теория и практика на текста)? Дори подсъзнанието е съзнателно. Виж, ако човек реши да си затвори очите, той ги затваря не само за под/над/встрани/съзнанието. Той си ги затваря. И си има това право. И никой не може да му казва, какво-точно-съзнателно е. Защото няма значение.

Излъга ни някого, че, цитирам по памет: "mind matters" и толкова. Какво като нещо тежи, какво като нещо е от значение. Ами ако нещото беше В значение. Или над значение. Под значение. Да не продължавам.

Каквото прави скуката с хората, нито една манипулация не може. Това исках да кажа. Благодаря. Чао.

история без история

Колко точно надълбоко трябва да се зарови душата, за да не предполага съществуване?
Колко нетактично, апатично, трябва да е поведението, за да не се прекъсва настроението?
Подслонението, подпомага наслоението на страха, или на силата, че някога
малката душа, свитата, ще трябва да побегне без да спре
да се засили и всичко да помете
ако ще това да означава
че повече няма да се рее в мечти опръскани от хорска гнус
преправени желания
грозни преструвания
само и само всеки да получи онова
за което често е мечтал.

Пътят си сам изковал,
човекът,
решил и се излегнал.
Загледал се и що си мислите видял?
Свят бял
на длъж и шир.
И не повярвал.
Обърнал се назад за да погледне пак
дали това, което до вчера рекло се е свят
не е още там, в тила, чакайки някой само
глава да подаде
и на глупеца в себе си да се отдаде.

requiem for a name-day

Какво да правиш, освен да се радваш. Редките моменти, когато тъгата не чука на вратата, зов за щастие често бива припознат. Въпреки това, не винаги човек може да е наясно кога греши. Кога истината се оказва химера, и обратното - това, което прилича на призрак, е всъщност реалност. Чак е странно, понякога, колко неестествено се държат хората. Как естествено, отвътре, ти идва едно чувство, а на яве показваш съвсем друго. 

И се надяваме на нещо по-добро, правейки едно и също. После молбите ни са чуди или не, няма разлика. После, това е важното, да има после. Да може да се отбележи. Само че, ако няма сега, т.е. ако сега се самопренебрегнеш, как ще разбереш, че е станало после, нали? А е толкова хубаво, това настояще, нашето, неделимото, та чак не знаеш какво да мислиш.

Но е факт, че най-грозната тъга и мъка, идва след най-великото щастие. Да не кажа, че понякога усещам вътрешно как плахо се пристъпват, двете страни на монетата, и образуват друга форма. Аз не съм сляп за нея. Но всяко следващо затръшване на страна при падането на монетата, почти си представям праха, невидимата материя, която се вдига, направо антиматерията и това е момента, в който знаеш, че не можеш да продължиш. Че, докато се заблуждаваш, че спираш, всъщност отдавна си спрял. 

Нямаше да е така, сякаш, ако имаше кой да ни каже. Или поне в това се заблуждаваме. И, макар и банално, банално-интересно, неделята става по-неделник. По-неделник от неделника, колко лошо точно е това? Или не? После идва в-тор-ник. Горкият ник. Горкият лик. Направо, клета майка България, да е, че всички са слепи за красотите й. Хайде, да не са всички, нека да са никои.

Когато изтръгнеш значението от всичко, оставаш без нищо. Оставаш, но и времето ти остава. Нещо, което не можеш да промениш, камо ли да подмениш. Времето, казвам, най-много да го запълниш. И пак не върви. Вървят онези, мрачните, които трябва да се грижат за обществените нужди. А нужди се предават по наследство. Другите, ненуж(д)ните, си стоим, какво да правим, за къде да бързаме - чакаме си времето да мине. Безвремие. Празници, пълници. Дни, в които правиш нещо и дни, в които правиш нищо - това за времето накратко. Надълго няма време. Catch 22.

Остават и чиниите за миене. Кой ще свърши това? Човекът, или времето!

should i give up, or should i just keep chasing pavements even if it leads nowhere...

виждаме ли се
или какафонията замъглява
избрах да не знам
знанието за теб остава
глупост до глупост
стоят подредени
глупакът рече равнис
и всички, от глупина сплотени
финансово озверени
подчукнаха с обувки и
се подчиниха
оставиха мечтите
и глави надолу забиха

a working class hero is something to be
or not to be

отговор няма
и това е отговора
също като със смисъла
каквото и да избереш
все си прецакан
затова не избирай

нещо се случва
само
и единствено
ако станеш от леглото

Човечеството, да живее човечеството. Допуска се, че е възможно да има знание. Ерго могат да се знаят неща за разни хора. Научава се нещо ново - сравнително ирелевантен факт на фона. Обаче обръща всичко, намразват се хора. Една единствена капчица знание. Научава се нещо, или поне така се смята, и край - този човек вече не е същия човек. Представяте си, нали, как представата ви за някого се изкривява, намразвате го, ненавиждате го, презирате го; или обратното, виждате нещо повече и край, влюбвате се в този човек, боготворите го.

Сега си представете, че по същата линия узнавахте неща за вас. Разбира се, ако приемем отново, че има знание и че то има значение - това само за целите на тази глупословица. Та, научавате нещо неподозирано за себе си - намразвате ли се? Презирате ли се? Идва ли ви да се самоубиете, само защото има нещо там грешно. Или го игнорирате и преиначавате, правите се че не съществува.

А сега си представете, че всяко едно твърдение, всяка една мисъл, има обратна страна и вас не ви е страх от нея. Ако човек е красив, то той е и грозен. Вие мислите, че сте красив и това ви харесва, но не ви харесва това, че сте и грозен. Представете си, че нямаше значение дали сте красив или грозен, тъй като те двете са едно и също, и вие сте нито едно от двете - поне не и сам по себе си.

Това е фундаментално и не. Човек притежава силата да манипулира както другите, така и себе си. Кое е ценно? Никое. Няма ценни неща. Но защо хората отказват да манипулират себе си и се хващат за думите - нещо, което всички знаем, че е поредното човешко изобретение - не по-умно от което и да е друго. Да се хващаме за думите е същото, като например, да се хващаме за шлиферите.

Но шлиферите не водят до войни. Поне на мен не ми е известно да има такъв случай.

И до какво стигаме? До хората и техните глупави схващания. Предизвиквам ви. Сложете в една чиния всичко, което приемате за хубаво, ценно, позитивно; и го обърнете. Със същата страст прегърнете обърнатото. Погледнете вътре в себе си. Вижте пробойните, които скрижалите са оставили. Човеко, поправи се.

wicked

Веднъж научил се да виждаш това, което обикновено остава невидимо, животът цялостно променя вкуса си. Става много по-сладък, но и много по-горчив. Трудността е горчилката, която се получава от прекалено много сладко - защото всички искаме повече от това, което ни убива. И сладкото започва да горчи, горчивината да сладнее. Процесът е естествен, дори когато е неестествен. И сякаш се променяш, а просто си се преобърнал. Сякаш си видял това, което преди е оставало в сянка.

да (се) захаросаш или не

От фотографска гледна точка, техниката би била да се допусне достатъчно светлина в сянката, дори и светлина да няма, но и да се запази яснотата и най-вече извивките на сянката. Но сянката не е тъмнина, както и светлината не е щастие.  Просто зависимости. Обратното на нещо са неща, а не нищо. От нищо не  може да се прави нещо, но обратното на нищо е всичко, въпреки това нищо е всичко и всичко е нищо. Нещо не е всичко, а всичко са неща. Или с други думи, нищо са неща, и неща(та) са нищо.

lack of title

Липсата на софистицираност не предразполага към симплицираност. Въпреки това, в езикът всеки намира себе си и претворява вижданията си. Затова ако човек избере да бъде прост, то той трябва да бъде повече от прост в изказа си, което си е чиста проба интелект. Макар че, интересно наблюдение, интелектът не върви ръка за ръка с правописа и пунктуацията. Изобщо с езиковите норми. Език без правила, какво е, ако не - свободен език. Демократичен такъв. Обаче тези, които са се прецакали и вече знаят правилата наизуст, никога няма оставят тези, които не ги знаят, да се подвизават безнаказано. И започва едно мразене. И тук идва моментът с равенството. Езикът, обаче, не признава равенство и не толерира хомогенност в изказа. Това, всъщност, може да се окаже дори невъзможно, макар подражанието в наши дни да е толкова разпространено.

Въпреки това, единствената сила, която може да накара човек да пропише (освен глупостта, разбира се) е скуката. Като аргумент към това често добавям, че ако човек знае нещо повече от всички останали, дали ще седне да го описва в книга и да го сподели с всички. Та писането на книга е толкова скучно. Независимо от отговора, ако това е нещо, което действително никой друг не знае - кой, изобщо, ще повярва на този никаквец, който си мисли, че знае повече от всички. Кой е той, нали, и за какъв се мисли. Освен ако не е наркоман, алкохолик или друг тип маргинал. А ако е "нормален" - действително никой няма да му повярва.

Защото ни е по-лесно да вярваме на неща, които никога не сме виждали, отколкото на нещата пред очите ни. А и, кои сме ние, че да знаем какво виждаме. Вземете го от мен - само глупците знаят, въпреки това, и умният, и глупавият, играят една и съща игра. Единствено неутралният прави нищо. Или т.нар. среден род - neutrum.

back when we we're kids

Утрешният ден е тъй прогонен, тъй далеко. А аз не мога да остана в днес. Към бъдещето, искам, крещя свирепо. Вече не издържам, нека утре бъде ден.

А всички ми говорят за дните назад, най-често за предходния, а аз така се радвам, че съм ги заровил, до един, зад себе си. Че ги няма, бум, прах, изчезнали. История се чисти, това е, не се връща към нея, не се прави наука от що е глупост, но коя наука е изтъкана от нещо различно?

Всичко, което има човек, е времето си. Аз искам моето да мине. Нямам търпение да видя какво ще стане утре, и след това. Но ето, днес в очите ми се вре и пречи, разбирате ли, да мръдна наделеч. Недалеч все стигам, и то със закъснение. И все, при все, днес не ща да е!

И чакам днес да мине, усещам, чакам живота да мине. Да отмине, без да втурна туй дете в гората, да търси работа... Всички са забравили какво приказките учат. А света не се управлява от малки принцове. Ето ви я трагедията. Но трагедия ли е наистина, или само на мен така ми се ще?

повече от нищо

Свят във свят разбива се,
подробно пълним си пространства
остава беглата следа от бягство
макар и само за нюанса.

Едно клише, препълнено със друго
витаят две в човека-чудо
измил хиляди чинии и дъно
сам направил си
хайде, сега кажи,
любимо твое творение.

Изчезна, някъде, обикновения човек
той не е социален, а беше
само до преди 21-ви век
заместиха го новите маймуни
с клавиатури и онлайн трибуни
със фенове и лайкове
за тях само има влакове

Смотан пътник, някъде
останах,
поисках нищо
с него във ръце се хванах
и пристъпих
линията отчаяние
фигуративно
едно безцелно признание
под босото сияние
отразен и замразен
до необходимост пазен
и после потопен в омраза
кристализирал квазер.

Хайде, бягай да се забавляваш
отдаден аз ще си остана
състояние
и ще замълча
във времето
в което всеки има
много
повече от една уста.

лллллл

Усмихнах се на света. Беше време. Крайно. Беше, и си замина. И се остави. Усмивка предразполага съм съгласие със ситуация, или по-скоро "game on". Усмивка на един пораженчески настроен. Един или двама. Времето, обаче, ни отмива. И всеки се състезава да каже какво е времето. А то е едно никакво - ето, и аз да се разпиша по темата за времето. Остава да зачена и пространството. Шегувам се, човек трябва да знае колко точно е глупав, за да се предпази от изключителна глупост, а умно е да си глупав, ще кажа аз. Овен се сблъсква с друг, челно. Остават разхвърчалите се капки вода, почти излязоха от дисплея.

А животът ни все по-често се затваря около този дисплей. Нека го наречем с хубави, нови думички. Та да е по-малко скучен и по-опожаряващ тесногръдието. Или да мислим каквото искаме. Те, дисплеите, и без това мислят вместо нас. Хайде, и аз във час.