requiem for a name-day

Какво да правиш, освен да се радваш. Редките моменти, когато тъгата не чука на вратата, зов за щастие често бива припознат. Въпреки това, не винаги човек може да е наясно кога греши. Кога истината се оказва химера, и обратното - това, което прилича на призрак, е всъщност реалност. Чак е странно, понякога, колко неестествено се държат хората. Как естествено, отвътре, ти идва едно чувство, а на яве показваш съвсем друго. 

И се надяваме на нещо по-добро, правейки едно и също. После молбите ни са чуди или не, няма разлика. После, това е важното, да има после. Да може да се отбележи. Само че, ако няма сега, т.е. ако сега се самопренебрегнеш, как ще разбереш, че е станало после, нали? А е толкова хубаво, това настояще, нашето, неделимото, та чак не знаеш какво да мислиш.

Но е факт, че най-грозната тъга и мъка, идва след най-великото щастие. Да не кажа, че понякога усещам вътрешно как плахо се пристъпват, двете страни на монетата, и образуват друга форма. Аз не съм сляп за нея. Но всяко следващо затръшване на страна при падането на монетата, почти си представям праха, невидимата материя, която се вдига, направо антиматерията и това е момента, в който знаеш, че не можеш да продължиш. Че, докато се заблуждаваш, че спираш, всъщност отдавна си спрял. 

Нямаше да е така, сякаш, ако имаше кой да ни каже. Или поне в това се заблуждаваме. И, макар и банално, банално-интересно, неделята става по-неделник. По-неделник от неделника, колко лошо точно е това? Или не? После идва в-тор-ник. Горкият ник. Горкият лик. Направо, клета майка България, да е, че всички са слепи за красотите й. Хайде, да не са всички, нека да са никои.