размисли в (поне) три микро(а)тома

част започнителна

Аз ли съм прекалено глупав да разбера хората, или те са прекалено сложно устроени, че да бъдат и разбирани?

По някакъв особен начин и двете твърдения съдържат умерено количество истинност. Човек трудно може да разбере в пълния смисъл на думата друг човек, който не е самият той. Повечето хора, предполагам, не са стигнали до там, че да разберат и себе си дори. От тази гледна точка може да заключим субективно, че човек, разбрал себе си, е с половината крак в ботуша на истината за живота. (ако допуснем, че има такава)

Разбирайки себе си, обаче, човек става още по-несъстоятелен да разбере другите така комплексно, както може би се изисква в определени ситуации от личностен характер, защото е неизбежно когато навлизаш в едни дълбини, да останеш също толкова навътре в други такива. Едно е да кажеш „добре” на някой, за който не даваш и пукнат грош, друго е да му „влезеш в положението”. От друга страна, обаче, как да разбереш някой, ако се справяш зле с разбирането на себе си? Т.е. ако приемем, че човек не разбира себе си, но разбира другите, това може да означава, че греши поне на 50%.

Ако нещо трябва да бъде разбрано от всички, то трябва да е масово и поставено абсолютно еднозначно. При това условие обаче, аз пак се съмнявам, че едно нещо може да бъде разбрано от двама човека по абсолютно един и същ начин. Така погледнато на нещата, няма как да разбираме еднакво добре и себе си и другите, но както се убедихме, наполовина обратното на това твърдение също е невъзможно. Затова vox populi е фиктивен термин, макар и добре звучащ, тъй като всеки глас е различен.

Най-възможно ми се струва да не разбираме нито себе си, нито другите. В такъв случай обаче цивилизацията ни е обречена и е възможно да бъде закрепена само на някакви външни изкуствености, и то много повърхностно, да не кажа материално.

Същността е нещото, което, явно се губи, но докато нещо се губи, ще има процес на търсене, не е ли така?

свещтт

-Не обичам да ставам рано сутрин, но стана ли, не искам да си губя времето.

Разходката ни продължава, а прекрасното утро тепърва се разкрива пред нас и обещаващо ни предлага повече и повече топлина, за да ни залъже, че животът е прекрасен. И наистина, а и защо не, в такива моменти, сякаш животът наистина е…нещо много хубаво.

Гледаме към морето, към слънцето, към тревата и теменужките и всичко цъфтящо наоколо, сякаш никога не е било толкова хубаво. Току-що е свършил един сезон и е започнал друг. Същото е и при хората. Въпреки че наблюдаваме много лежерни физиономии и привидно претоварени човешки същества, отдаваме го на сезона. Пролетна преумора.

А всъщност такива неща не съществуват. Просто още един начин да обясним защо не сме във форма и защо не сме се упражнявали etc etc.

Ние, обаче, аз и тя – визирам нас, сме във форма, въпреки, че напоследък не излизаме от едно място, което обитават телата, но не и умовете ни. Оставили сме се физически тук, край морето, но духовете ни се реят свободно къде ли не. Вчера, например, бяхме в Бурма. Утре сме в Нова Зеландия, след това се спускаме към Папуа Нова Гвинея, със сал стигаме до който остров успеем, приключенски като в Кон-Тики. След седмица сме пеш по пътя на Сантяго де Компостела.

Отварям поредния компот, защото е вече пролет, а аз цяла зима упорито забравях, че имам зимнина – последната сякаш, защото откакто осъдих баща си, баба ми не е разговорлива и обичлива както преди, т.е. бурканената криза предстои. Но това не ме притеснява.

Нищо не ме притеснява. Знам, че хората се усещат по висши пътища, а аз не изпитвам по-малко добри чувства към никой.

Тя иска да се къпем вече в морето, аз обаче съм консерва и държа да стане поне 30+ градуса. За какво е това образование, все пак. Но в умовете си вече отдавна бяхме задминали шамандурата с нашия сал. Сега ловим рибки някъде 30,000 под водата.

Наоколо е пълно пенсионери, а повечето стари дами са по двойки – закономерност, която сме забелязали, че се изпълнява във всеки 99 от 100. В ранното утро май е часът на пенсионера, защото след обяд човек не може да се размине от малки дечица и кучета. Адско много кучета.

Хубаво е. Не мога да гледам към слънцето директно, но всъщност го правя през цялото време, дори през нощта! Както се пее в една песен, свети слънце в очите й…

Любов и Светлина, а беше рози и кошмари.

И после някой пак ще ни занимава с материалното и недостойното за един свободен дух, но ние няма да слезем от пътя си, не защото не искаме, а защото е невъзможно и го дължим на висшите сили, които ни събраха.

-Теменужки, другари, теменужки! Това се съди в момента…

байо зет

Заекът, който беше поверен на моите безусловни грижи, може да се нарече естествоизпитател. Признавам, тази шеговита дума – естествоизпитател, - съм я заел от многото хора, които съм срещал да я използват за забавните си или по-скоро злополучни опити. Като цяло дори не знам защо това може да звучи шеговито, при положение, че е по-близо до трагедията.

Естествоизпонапатил, дори, ако мога да си позволя една страховито скучна игра на думи или по-скоро имитация.

Зайчето поне си заслужава дескприпцията животно. След придобиването на знанията от наблюдаване и тестване на заешката животинска издръжливост, смея да твърдя, че мъжете, които наричат себе си животни по една или друга причина, са не малко глупави и дори бих казал изключително далеч от което и да е състояние на опит за интелектуален напредък.

Не, че не съм виждал хора, които по цял ден се настаняват удобно в една кутия 40-60-100-1000 квадрата, грижейки се предимно за запълването на стомашни празнини, и извършвайки полезна дейност в проценти малко под абсолютната температура на замръзване на водата, но заекът... Е друго нещо.

Защото е тя. Женски. И има повече характер, въпреки огромните си генетично заложени умствени недостатъци, от, да речем, повечето хора, които по една или друга причина ми се е налагало да слушам.

Заекът поне мълчи. Това автоматично я прави полезна за слуха. Свръхполезна.

Естествено, заекът - като всяко кухо същество, - си има много недостатъци, но по качествено-количествено съотношение са на сравнително скромно ниво спрямо средностатистическия замърсител от човешки произход.

Казвам произход, защото ако питате мен, само сме произлезли от хора – въпреки че специално моето поколение е трудно да се докаже дали са произлезли от хора, тъй като хората под диктатура трудно биха могли да се нарекат хора по мои скромни изчисления, - но да допуснем, че поне те, родителите родени на тези след 89, са произлезли от хора.

Та ми се иска сега да бяхме малко по-човечни и да не се отдалечили от „корените си” толкова далеч, но също така ми се иска и да имам самозадвижващо се колело и подслон почти на всяка една точка по света.

Както казва Иван Кръстев: „What went right, went wrong.”

И за да отгледаме децата си имайки възможността да се наречем не-толкова-wrong-уентъри, най-добрия вариант сякаш е да не ги отглеждаме и да избягваме създаването им като цяло.

И една последна сентенция – кой нормален човек ще иска да има деца, при положение, че се е сблъсквал с хора през живота си?

itll rain

Когато чувстваш толкова силно, че мълчиш.

Когато виждаш всичко, което искаш, но осъзнаваш, че е отражение във вода, която ако докоснеш, ще се размие.

Когато само ароматът е достатъчен, да те отвее…

…да те изтрие.

Когато усмивката, в която влагаш всичко, не променя нищо.

Когато можеш само да си щастлив, защото се е случило, но толкова…

Когато си готов да захвърлиш всичко, но То не изисква от теб подобна жертвоготовност.

Когато се появи…

…ти не знаеш

Но то ще те убие.

...Но понякога бъркаме убийството с по-силна тъмнина. С мрак.

...но когато тя се усмихне в мрака, той се разчиства около усмивката й. Мека светлина обгръща лицето й достатъчно, за да заблестят очите. Кафявото има един особен отенък на почти никаква светлина.

И се връщаш към живота. За малко, знам, но достатъчно... 

Тогава ще си повтаряш, че след всяка буря винаги изгрява слънце, но ще си мислиш само как те блъска вятъра в лицето и…

…ще вали.

хъхъ

Понякога създавам моменти и се радвам предварително, защото знам, че когато и да се върна към тях, ще се почувствам съвършено пречистен. Усмивка след усмивка. Поставям една тук и после си я намирам. И винаги мога да се върна. А всъщност го правя за бъдещето.

И когато затворя очи имам набор от моменти.

Някак си общото винаги е дъждът. В случая капките, които се размазват по гадния прозорец – непочистван ни отвън, ни отвътре. Самото действие е скучно, звука обаче, който остава, е незаменим. Ключа към създаването на бъдещото пречистване.

Бла-бла

Знам, че е светло само защото имам лампа. А не би трябвало да е. Фейк…иш… Не мисля, че организъм може да се развие естествено при изкуствена светлина. И то такава, която контролираш.  То така мракът може никога да не дойде и ще го обърнем на вересия.

Одеялце върху одеялце.

Сладки сънища. Дали не си мислих за тях онзи ден. Аре бе. Какво е това сега? Няколко метални стръкчета произлизат от нещо като ос и се забиват в нещо като на баба ти хвърчилото. Що е то?

Оня там какво се е загледал? Той, колега има ли си?

Не, бе, шегувам те. Кръстосай крака и виж дали ще ти се получи пергел.

Пергамент

Бегемот

Т’ва последното котка ли е или билка? А защо да не е вид футуристичен трабант със седем колела и едно извънземно яхнало офца между  333 и 334 ред накриво постригана вълна или к’вото там е това за което обвиняваха онзи в сако от велур.

Дали не е велур?

Що да не!

Ай чал.

никоганемеебивалосъсзаглавията

Търсиш си място и пробваш неща. Дали това не се нарича съдба? По някакъв път, в някаква среда. Тежко е, но горе глава. И по-добри времена са били и ще бъдат.

Лошото винаги може да го оставим някъде там за малко. Или за много. И не е номера да знаем, че е там, а по-скоро да знаем, че не е до нас сега, когато можем да правим по-хубави неща.

Няма значение дали и от какво се притесняваме, тъй като и най-мрачните сценарии са само въпрос на допускане, а в нечии глави винаги свети слънце. Светлина и Любов, тя казва, но го е чула от някъде.

И знам, че за да поискаме, трябва да сме дали и да сме достойни, макар и окаляни.

И знам, че далеч тук не е най-лошото или пък защо да е лошо изобщо. Въпрос на отвор.

И…стига с това и… И искам всички да пробваме, не защото не знаем или искаме да узнаем, а защото така се става силен. Поне така говорят.

Нещо за да се подпали и разгори добре, то трябва първо добре да е изсъхнало.

Просто казвам.

опис на звук

Разбирам колко е студено едва когато сравня парата, която излиза от устата ми след пресилена въздишка и парата, която се надига от чашата чай, предназначена за утеха и временно затопляне.

Взирам се в тази пара, сякаш в нея виждам спасението. Ароматът е опияняващ, навява на самота – такава, каквато я обичам, семпла, - но това само съм го чувал, признавам си. Щях да го знам, ако имах обоняние.

Нищо не е толкова хубаво, колкото да си пиеш топлият чай под звуците на приятни инструментали – цигулка, пиано, чело, контрабас - и поглед, вперен в буквите на електронния четец.

Сякаш можеха да променят света.

Сякаш щяха.

Тя ми каза, че нищо не е от значение, когато гледаш не с очите.

Наречете ме лаик, но научавам много повече наблюдавайки, отколкото разсъждавайки. А самият процес наблюдение бих окачествил като второто най-смислено нещо, с което човек може да се захване приживе. Първото е да прегърнеш някого.

Тогава, някъде между страници, смартфонът изписука и разреди идиличната тишина.

Навън беше светло, луна бе обляла с оскъдна светлина сенките, преливащи в колебливата мъгла. И някъде там бях аз.

Там и ще си остана, поне докато не свърши чаят.

Историята

Всичко, което тя някога бе искала, се изразяваше в това да бъде достатъчно красива, за да я забележи той. Той, естествено, я беше забелязал отдавна – много преди тя да си направи пластичните операции и сега се оглеждаше за друга, без допълнителни усложнения или дупета, части от които ги е хванала липсата в посока север…

А той бе обикновено момче и осъзнавайки своята обикновеност, той държеше в ръцете си най-великата от всички дарби – съзнанието на шампион в категория без екстри отпред. Според поверието, само човек, настъпил две жаби в един ден – една женска и една неженска;  съхранил капка вода с ръждиви отенъци от пернишки винкел след потоп; нарисувал горгона със да я гледа и после като й показал творбата си, я откарали в Лувъра под формата на ценен експонат от неизвестен автор; ремонтирал лада петица със завързани очи и ръце… та за поверието говорех – само такъв човек, ако има такъв, можел да се нарече обикновен в царство Нощната-Ми-Лампа-Хвана-Паяжина и да… абе да прави там нещо интересно. Или не.

Историята се развива така: Скрили шоколадът на едно пеленаче-швейцарец и то тръгнало да звъни на всичките си 3204 импортнати контакта от фейсбук в айфона и да пита „Какво й има на луната тази вечер и защо никой не е туитнал по въпроса.”

Може би се досещате, че тук става дума за нещо много по-дълбоко. Всъщност става май не е най-точното сказуемо, тъй като историята е на десетки хиляди десетилетия и не може да произнася правилно буквата „Р”, поради което е електилала, вместо електилала. Разбрахте, да.

Край.

И тогава античният гръцки философ с американски корени и френски клонки Конфискувий решил да обясни краят. По негови думи: „Краят, това е когато човек си повярва че пожарникарохранител може да е…нещо различно.” Но не това е краят в нашата реалност, защото, признайте си, къде сте виждали такава глупост? Никъде, нали. Щото кой ще е толкова тъп…wait for it…

И общо взето си мисля, че всички въпроси, предизвикали революции или обратното, са започнали с „кой е толкова тъп, че да…”

Финал – защото край не е толкова поетично.

П.С. Вижте тука една моя снимка, дето много си я харесвам, ама като я пускам сред хора и остава недооценена. В гугъл травъл фото кюмюнютиту пък се убиха да я плюсквамперфектват. Ама какво ли разбирате всички...

Бедния студент

И този ден ще започне със събуждане, чувствам го. Гений съм, че правя това откритие. 8 декември. Пардон, вече 9-ти. Или поне би трябвало да е, ако следваме някаква последователност в изгревите. Не че съм заварвал някой. По-скоро те заварват мен.

Ох колко съм жаден. Сигурно съм пил снощи. 

Скачам към тоалетната за вода. Скачам май не е най-точната думичка. Клатушкам се. Олюлявам се. Подпирам се. Фокусирам и стигам. Сега, кое е студеното на тая чешма.

Глък-глък-глък

Муаааа, бърша си устата и се кефя. Замръзнаха ми зъбите, фък.

Нещо съм замаян, ама поне не ме цепи глава. Нали затова е планината, да омекотява махмурлука.

Иии сега къде са ми е телефонът? Туй е въпросът! Естествено, че е под леглото... Навеждайки се осъзнавам, че и други части от тялото ме болят, т.е. май съм правил секс. Браво на нашето момче. Ако и до 9 месеца не ми звънне телефонът, всичко ще е ок. Все си викам на акъла, че колкото и добре да живееш, някоя ти казва „Ти си бащата.”

Пооблякох се, всичко ток. В главата ми още звучи нещо от сорта на „тук поставете откъс от любимото си чалга парче” и умирам от кеф. Пих, ебах ииии тия три работи.

Май е време да изпълня ангажимента си към природата и да отпратя послание в небутилка. Изстрелвам го а ла Спиди Гонзалес и дим да ме няма. Някъде по средата на двете действия обаче, с пласт мека тоалетна хартия, напипвам нещо странно по четирибуквието си. Тогава осъзнах, че това няма да е обикновено бърсане. Погледнах си боксерките – опааа, май съм се и понасрал лекичко.

Нищо! Тати ме е учил, че не се ли осереш, не си мъж. Не съм убеден колко процента буквалност е влагал в думите си и дали е имал способност да предсказва бъдещето, но…way to go, motherfucker.

Май имам нужда от душ. Или? Аре нека първо да сляза да хапна, така и така съм я платил тая закуска, к’во като е 1 PM. Ние и в два можем да ПиеМ, нали?

Not

Нощна лампа и няколко увиснали сенки. Огромен прозорец, през който се промушва единствено пълната луна – точно срещу мен.

От височината, на която се намирам, битовите светлини не засенчват идилията. Единственото нещо, което ме плашеше в този момент беше, че луната ще се махне и никой вече няма да ме погледне през тази нощ.

Лежа и гледам към малкото осветени облаци, представям си, че съм някъде в небето…

В ушите ми кънти някаква музика на чужд език и цялата стая крещи самота. Студът пронизва всичките четири пласта плат, които съм поставил под формата на отбранителна стратегия.

Не, братко, не.

Някаква окаяна звездичка се бори за внимание до луната, но облаците потулват опитите й да отрази светлината – тъй като звездите не светят, а отразяват, също като хората – на всеки две-три минути.

Интелигентните хора се стремeли към спокойствие, а артистите, към отсъствието му – интелигентният артист какво ли прави.

Хем е видимо, хем е красиво. Реших, че аз му предавам тази аха-аха романтична форма. Отново се зачудих къде съм блял през всичките тези години.

A candle, that’s what I need.

P.S. can you feel the love, I can feel it too.

The Fall

Посвещавам този пътепис на един приятел, който, въпреки че нямаше душа, за кратко време ме научи да виждам света по различен начин и ми показа всичките тези малки неща, които съм пропускал през годините, приемайки ги за част от пейзажа.

The fall, част втора от When in Venice.

Мислех си, че не би трябвало да е възможно, да е толкова красиво. Случваха ми се все прекрасни неща, а дори не знаех защо. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно – нямам това право. Когато животът ти дава, най-глупавото нещо е да се чудиш защо.

Ходех си и си снимах, също като останалите обречени на щастие по тези прекрасни места. Понякога е приятно да се слееш с тъплата.

…Поредното щракване обаче не се състоя. Установих, че картата с памет на фотоапарата ми е пълна – един от недостатъците да снимаш RAW. Предположих, че след десет дена е нормално да съм позадръстил крехката, произведена в Корея, СД карта.

Продължих да се разхождам и да се радвам на слънцето, но тъй като повечето улички бяха наводнени – на предния ден Венеция претърпя много сериозно наводнение, - а аз не исках да използвам лодките като транспорт,  поради състоялата се лична финансова несъстоятелност, трябваше да намеря изход по суша…отново…

Шмугвах се в повечето тесни улички – тактиката, която ми помогна да се измъкна на предния ден. Бях близо до Сан Марко, тъй като се връщах от Арсеналът – част от Бианалето, което се състоеше по време на моят престой. Разбрахте ме, нали. На предния ден, Понеделник – когато централната сграда на Експозето е затворена за посетители, аз влязох и май ме помислиха за работник, тъй като, естествено без да знам, влязох и…разгледах.

Оставих главната улица в дясно от себе си, за да не губя чувство за ориентация, и се движих по една малка и безлюдна, за да съм насаме с мислите си. Взех някакъв завой, защото стигнах задънена улица и изведнъж изгубих представа къде се намирам. Реших да си подам главата от нещо като проходче, което водеше към някой от каналите, за да видя къде точно се намира мостът Академия, който търсех.

Не помня точно как се подхлъзнах, за да се изтърся в канала, но помня как апаратът, който беше в дясната ми ръка, с двойната батерия придаваща допълнителна тежест, хвръкна нагоре и се чу едно кухо „цамбурррр”. В паниката, породена от гледката как краката ми потъват в канал и се отдалечавам от стъпалата, на които вероятно съм се хлъзнал, видях в последния момент белият надпис „Канон” на черната връзка, която трябваше да бъде около вратът ми…

Не се замислих за това, че по-голямата част от тялото ми е във вода, а веднага посегнах към връзката, тъй като апаратът потъваше много бързо и имах чувството, че скоро ще го изгубя от поглед. Хванах я и го издърпах от водата, а някъде в този момент установих, че, някак си, не знайно как, трябва и да се издърпам от водата.

Със свободната си ръка хванах стъпалото, предназначено за качване на лодка и се надявах да не се хлъзна, поради наличието на водорасли навсякъде. Захватът беше стабилен. Не мога да обясня как с една ръка набрах цялото си тяло и се изтласках извън водата, докато с другата държах дигиталната камера над водата, но успях.

Втората мисъл, която ме споходи, е че не знам къде е HTC-то ми. То поне е водоустойчиво, помислих си, а и вече е преживяло какво ли не. Бръкнах в джоба си и установих, че е там. Единственият проблем беше, че бях във водата до кръста, т.е. мокър е…

Първата ми задача беше да разглобя камерата на съставни части и то колкото се може по-бързо, а после и да подсуша уетфонът. Готово. После влязох в първия ресторант, почти целия подгизнал и помолих за парцал, с който да забърша колкото се може по-голяма час от техниката. Изгледаха ме странно.

Не ми беше особено интересно да гледам как в обектива ми има водичка, а тялото се напишква където и да го поставя, но някак си го преживях.

Натиках частите от апарата в двете си ръце и тръгнах да си взема раницата от Фернандо, хазаинът ми. Трябваше да измисля как да го помоля и да се изкъпя. Последните ми чисти дрехи бяха на мен, т.е. трябваше да си облека нещо не толкова чисто. Ъх…

Тръгнах по централната улица, тъй като вече не бях на вълна приключения и се опитах да се слея с тъплата. Да, ама не. На всяка моя крачка се чуваше джвак-джвак, а и носех камера на части в ръцете си – i mean, who does that???

Остана ми да се насладя на честта да бъда най-голямата атракция на сред Венеция – мокър до кръста ден след голямото наводнение, когато вече всички бяха сухи.

Свикнал съм хората да ме гледат и да ми се присмиват от тинейджърските ми години, когато бях с дълга коса в провинциално градче, ориентирало културата си около чалгата, мутрите и проститутките – крайно нетолерантно към различните.

Насладих се на всичкото това внимание, тъй като улиците на Венеция наистина са претъпкани, та даже се и усмихвах на по-красивите момичета.

Задникът ми е мокър, и к’во?

Тъй като целият ми панталон придоби няколко нюанса мрачност, или по-скоро, мокрост, не изглеждах като напишкан. #win

Оставях мокра следа след себе си.

Когато обаче задуха ветрец, усмивката ми буквално смръзна, защото температурата беше около 8 градуса, а аз бях подгизнал. Мда, определено трябваше да побързам.

Погледите на хората, вперени в мен, вече не ми правиха впечатление – дори и тези, които откровено си ме съжаляваха. Аз съм боец и трябва да продължа борбата за сухота.

…когато пристигнах при Фернандо и му обясних какво е станало, той се нави да ме изчака и каза, че повечето хора, които падали в каналите, умирали, тъй като лодките ги газели. Почувствах се една идея по-добре, защото…ами, защото още можех да чувствам.

Лодка да ти мине пътя – венецианско проклятие.

Изкъпах се, облякох се, постоплих се, обаче това не променяше факта, че шибаните ми конвърски бяха мокри и смърдящи и с остатъци от водорасли по тях. Минутки по-късно, взирайки се в задната част на мокрия си панталон, осъзнах, не е питайте как, че през цялото време съм ходил с водорасли по…двата задни джоба.

Ех, живот, какво да го правиш, ако не да му се радваш – възкликнах на себе си с всичката възможна ирония по силите на един почти потънал човек, почти буквално.

Трябваше да обясня на хоста ми в Падова – последната спирка от пътешествието, че ще закъснея, да речем, поне един час.

Във влакът към Падова, който хванах буквално в последния момент, дори бяха затворили вратите – натиснах копчето и се шмугнах, естествено, без билет – обяснявах на бабката срещу мен как съм паднал в канал. Както италианците не говорят английски, така от 6 реда седалки назад някой попита: „Ама, Вие, наистина ли?” и тогава, обръщайки се, усетих как всички са слушали историята ми. Забавлявам цял вагон – оutta boy.

Надявах се да не мине кондуктор, тъй като не ми остана време да си купя билет, а мисля, че нямах и пари за такъв – беше въпрос на късмет дали ще проработи картата. Естествено, кондуктор не мина.

Все си мислех, че трябва да отбележа някак си края на приключението, да го полея – ако мога така да се изразя…

…и тогава си рекох:

-          -Много хора посещават Венеция, но колко от тях падат в канал?

The end.

В памет на един Канон…

 Requiesca di pace, Amore mio.