не остана

Какво искам да кажа, какво искам да правя, къде да се даня! Няма, не остана. Изгоря поредната премяна. Измама. Прелюдие към подмяна. Отново е студено, ветровито и мрачно. Отново съм аз, сам, някъде там, където има нищо, облачно и обрачно. Обаче няма печка на дърва. Парно, цивилизация нещастна. Носеше ми толкова тъга, да гледам. Сега очите ме болят и ослепявам, сякаш стар ставам, неща минават през и покрай мен. Неща и хора, неща е като не искам. Не искам да искам, да си го кажа честно - често не го правя. Честно. Измислих си, че може да е лесно. Мракът пак настъпи, колко е чудесно. Само дето аз се стреснах. Почти се отплеснах от живеенето в полза на отсъствието. Почти проработи. Или как и този път се провалих. Той, провалът, всъщност е прастар, отлежал, просто е непревъзмогнат. След това да живееш или не, няма значение. Просто няма - така съм започнал, така навярно и ще свърша. Кога, тайна. Дали! Също! Остана, всъщност, излъгах отново - една сянка, като отражение в локва. При всяко преминаване на някого или нещо, се случва огромно сътресение, размътва се моето изображение. Историята си има обкръжение. Но аз реших, че няма. Няма. И няма...не остана... Нощтно изнизват се дните, с тях всичко се износва или просто се сменя, далеч не вярвам, че всеки ден се сблъсквам със същите облаци, а така да си приличат. Дните и нощите. Времето ме отрезвява, безвремието ме опиянява, губя ли, губя представа и се лутам, опитвам се да забравя, че съществувам, а всъщност ме няма, играта не е сложна, от мен просто нищо не остана. Останалото се отлага, промяна се прилага и без да се налага, стига само да не стяга нишката от събития околко гушката от проклятия, задръстена, като любов непотърсена и оставена за друг, докато някой се представи за себе си или за нещо близко, па макар и низко. А някой луд може и да не иска, да казва и да осмисля, но все не остава място за луди, там където нормалните са луди, а лудите са нормални, там нормалните полудяват а лудите...мисъл за тях не остана.