докога

ден с ден не си прилича:
     аз ли станах безличен
     някога бил ли съм отличен
     кога станах неприличен

кой точно крив път да хвана
     има ли място без измама
     там с какво да се захвана
     някога ще бъдем ли двама

мога ли да бъда не сам
     дори когато не съм
     може ли да не е сън
     ще се будя ли навън

не бива повече така
    как се отрича тъга
    да бъдеш прозрачен, река
    мога ли да потека

be 2

да бъда ли твой глас,
музо на струните
и душа, когато издишаш
от грубите и недодялани
послания на времето,
тъй временни,
досущ като бремето,
което, носейки въздигаме,
снишавайки се ни убива,
докато умуваме и се вслушваме
и все недочуваме...

никога няма да бъда готов,
дори не помня собствените си
правила за хубав живот,
и що нося в себе си,
ме съмнява понякога,
дали разбирам,
или то повече от мен
всячески, повсякога;
гледайки за сигнал,
дали не подавам такъв
и дали да не повярвам
още на срещнатия пръв,
докато времето спре и после пак,
магически,
се завърти,
ден до пладне,
нощ с нощ се обричат
една на липсващата
и другата на последната

нещо някъде там присветна,
посъветва ме да прогледна;
защо отново не виждам
по-далеко от носа си и какво ме спира
да спася сина си,
грозни и той в мене скача
на сина си палача,
и какво ако плача?
и какво ако не?
въпросът никога Е,

там е слънцето,
там е морето,
там е планината
тук ти е сърцето
къде си, когато бие най-силно?

...убий детето

бъди

бъди каквото ти харесва
не заслужаваш по-малко
другото е безинтересно

нима не пробва, без това
достатъчно останало,
да те остави...

какво намираш
в празнотата
на съвременните идеали
фридриховите скрижали?

нима не носиш
болка и страдание
и нима не искаш
любов и състрадание

дари ни със себе си
излей се в нещо
което да обичаш
и нека те понесе

излез, слънце бъди,
дори да не знаеш защо,
просто свети