размисли в (поне) три микро(а)тома III

част приключителна (уж)

Има много по-дълбок в смисъл в твърдението, че глупавите винаги успяват и се движат напред, а умните и талантливите не просперират в живота.

Това може и да е така, но може и да е не. Като всичко останало, разбира се.

Аз не съм дошъл тук да отричам. Приемам, че по-скоро е така, защото един наистина умен и откриващ смисъла на живота човек, “знае”, че няма смисъл и именно в това е смисъла. Докато глупавият винаги открива смисъл в т.нар. стълбица и непременно прави всичко възможно – доста често за сметка на здравето и морала си, - за да я изкачи.

Именно (не)знанието може да те освободи от ежедневните пропаганди и химери, които те подтикват да забравиш изконното човешко, а именно това да живееш, за сметка на това да приемаш готови типажи. И без това историята е устроена така, че да се повтаря, защо и ние да се повтаряме? В повечето случаи нищо не зависи от нас, но това е друга тема.

Умният човек много по-трудно би приел да направи компромис със себе си, поради размишлителни процеси, които протичат в главата му, а не толкова умния винаги е готов да загърби себе си, за сметка на материалните облаги или изобщо някакви дивиденти.

Именно про-боно начинът на мислене или чистият такъв, този без задни мисли и стремежи, е и този, който е обречен да страда от една до няколко десетки хиляди идеи повече от невглъбените в мисловни стремежи лекомисленици. Защото мислещият човек осъзнава дълбините, а глупакът се плъзга по повърхността.

И докато едните си мислят, че другите им завиждат, всъщност е точно обратното и това май важи и в двете посоки. С всяка една материя, която приковаваш към екзистенцията си, доубиваш иначе малкото останало у себе си човешко. Или с други думи, оставяш се на системата да те асимилира. Даже и помагаш. Ти доброволчески купуваш продукт.

Това, разбира се, може и да не е истина. Както всичко останало…

А има живот там, някъде, в който някои само си мислят, че живеят. Всъщност, може и да не си го мислят, те направо го знаят. 

"Какво тук значи някаква си личност?"

размисли в (поне) три микро(а)тома II

част последвала

Понякога, когато стоя и наблюдавам как хората вечно бързат за някъде – е, в България не толкова, колкото в по-развитите страни, и все пак – се чудя, ако ги спра и ги попитам „Извинете, забързани човече, за къде така сте се разбързали?” , дали ще ми отговорят нещо различно от „бързам за работа, университет, болница…” или която и да е друга заробваща институция.

А какво стана със свободният дух, с човека, който разполага с времето си. Изглежда, че трябва или да си богат, за да разполагаш с времето си, или да познаваш някой такъв, който се е съгласил безусловно да се грижи за теб. А как се става богат… Няма нужда да ви казвам, така най-много да ви погубя. Част от многото.

Светът е така устроен, или поне по-голямата част от него, че да няма свободомислещи. С други думи свободата ни е отдавна отнета – още от момента, в който някой е решил, че може да извлича блага за сметка на други. Пример за това е, че ни се налага да плащаме за земята, на която стъпваме – изконно човешко право, в момента струва пари. Както и данъци на държавата, в която дишаме въздух.

Наясно съм, че ако има много хора като мен, които отказват да работят и да робуват на една или друга система, светът ще свърши. Няма как. Или ще се превърне в най-прекрасното нещо – а ла божие творение. Сега човек трябва да работи или да намери друг начин да изкарва пари.

Казват, прави пари от това, което правиш с удоволствие – това е най-сигурният начин да убиете нещото, което някога сте правили с удоволствие. Бродски казва, че човек, който не е ходил в казарма, все още има някакъв шанс да се запази като човек, макар и минимален. На моето поколение му отмениха казармата, но има далеч по-смразяващи институции, които да спомагат натикването му в системата – като например чалготеките.

А тръгнах от там, че човек си унищожава живота с какво ли не и това не му прави чест, ни най-малко. Исках да кажа, че няма смисъл да чакаме нещо да стане от само себе си. То може и да стане, но може и да не стане. И тук следват редове с клишета от сорта на „да счупим оковите” и пр. Да ги счупим и да ги заменим с други, а?

Уважавам търпеливите хора, дори аз съм един сравнително такъв човек, но всичко трябва да е умерено, както ни учи Шекспир ли кой там беше. Започвам да се чудя защо пиша това, при положение, че аз за себе си отговорът го знам и той далеч няма да ви се хареса, о, бедни мои системаджии.

Остава въпросът защо съм още тук?

И този отговор знам, за добро или зло. Да наблюдавам. Това, което ме притеснява, е че наблюденията ми по-скоро клонят към т.нар. гледане на сеир, защото всеки ден някой някъде пред очите ми склонява глава и сам крещи „РЕЖИ!”, без дори да се замисли.

Реалността е такава, че колкото повече човек я наблюдава, толкова повече се чуди дали не е попаднал в някаква трагикомична постановка.

Остава ни да се уповаваме у бога.

Шегувам се.

размисли в (поне) три микро(а)тома

част започнителна

Аз ли съм прекалено глупав да разбера хората, или те са прекалено сложно устроени, че да бъдат и разбирани?

По някакъв особен начин и двете твърдения съдържат умерено количество истинност. Човек трудно може да разбере в пълния смисъл на думата друг човек, който не е самият той. Повечето хора, предполагам, не са стигнали до там, че да разберат и себе си дори. От тази гледна точка може да заключим субективно, че човек, разбрал себе си, е с половината крак в ботуша на истината за живота. (ако допуснем, че има такава)

Разбирайки себе си, обаче, човек става още по-несъстоятелен да разбере другите така комплексно, както може би се изисква в определени ситуации от личностен характер, защото е неизбежно когато навлизаш в едни дълбини, да останеш също толкова навътре в други такива. Едно е да кажеш „добре” на някой, за който не даваш и пукнат грош, друго е да му „влезеш в положението”. От друга страна, обаче, как да разбереш някой, ако се справяш зле с разбирането на себе си? Т.е. ако приемем, че човек не разбира себе си, но разбира другите, това може да означава, че греши поне на 50%.

Ако нещо трябва да бъде разбрано от всички, то трябва да е масово и поставено абсолютно еднозначно. При това условие обаче, аз пак се съмнявам, че едно нещо може да бъде разбрано от двама човека по абсолютно един и същ начин. Така погледнато на нещата, няма как да разбираме еднакво добре и себе си и другите, но както се убедихме, наполовина обратното на това твърдение също е невъзможно. Затова vox populi е фиктивен термин, макар и добре звучащ, тъй като всеки глас е различен.

Най-възможно ми се струва да не разбираме нито себе си, нито другите. В такъв случай обаче цивилизацията ни е обречена и е възможно да бъде закрепена само на някакви външни изкуствености, и то много повърхностно, да не кажа материално.

Същността е нещото, което, явно се губи, но докато нещо се губи, ще има процес на търсене, не е ли така?

свещтт

-Не обичам да ставам рано сутрин, но стана ли, не искам да си губя времето.

Разходката ни продължава, а прекрасното утро тепърва се разкрива пред нас и обещаващо ни предлага повече и повече топлина, за да ни залъже, че животът е прекрасен. И наистина, а и защо не, в такива моменти, сякаш животът наистина е…нещо много хубаво.

Гледаме към морето, към слънцето, към тревата и теменужките и всичко цъфтящо наоколо, сякаш никога не е било толкова хубаво. Току-що е свършил един сезон и е започнал друг. Същото е и при хората. Въпреки че наблюдаваме много лежерни физиономии и привидно претоварени човешки същества, отдаваме го на сезона. Пролетна преумора.

А всъщност такива неща не съществуват. Просто още един начин да обясним защо не сме във форма и защо не сме се упражнявали etc etc.

Ние, обаче, аз и тя – визирам нас, сме във форма, въпреки, че напоследък не излизаме от едно място, което обитават телата, но не и умовете ни. Оставили сме се физически тук, край морето, но духовете ни се реят свободно къде ли не. Вчера, например, бяхме в Бурма. Утре сме в Нова Зеландия, след това се спускаме към Папуа Нова Гвинея, със сал стигаме до който остров успеем, приключенски като в Кон-Тики. След седмица сме пеш по пътя на Сантяго де Компостела.

Отварям поредния компот, защото е вече пролет, а аз цяла зима упорито забравях, че имам зимнина – последната сякаш, защото откакто осъдих баща си, баба ми не е разговорлива и обичлива както преди, т.е. бурканената криза предстои. Но това не ме притеснява.

Нищо не ме притеснява. Знам, че хората се усещат по висши пътища, а аз не изпитвам по-малко добри чувства към никой.

Тя иска да се къпем вече в морето, аз обаче съм консерва и държа да стане поне 30+ градуса. За какво е това образование, все пак. Но в умовете си вече отдавна бяхме задминали шамандурата с нашия сал. Сега ловим рибки някъде 30,000 под водата.

Наоколо е пълно пенсионери, а повечето стари дами са по двойки – закономерност, която сме забелязали, че се изпълнява във всеки 99 от 100. В ранното утро май е часът на пенсионера, защото след обяд човек не може да се размине от малки дечица и кучета. Адско много кучета.

Хубаво е. Не мога да гледам към слънцето директно, но всъщност го правя през цялото време, дори през нощта! Както се пее в една песен, свети слънце в очите й…

Любов и Светлина, а беше рози и кошмари.

И после някой пак ще ни занимава с материалното и недостойното за един свободен дух, но ние няма да слезем от пътя си, не защото не искаме, а защото е невъзможно и го дължим на висшите сили, които ни събраха.

-Теменужки, другари, теменужки! Това се съди в момента…

байо зет

Заекът, който беше поверен на моите безусловни грижи, може да се нарече естествоизпитател. Признавам, тази шеговита дума – естествоизпитател, - съм я заел от многото хора, които съм срещал да я използват за забавните си или по-скоро злополучни опити. Като цяло дори не знам защо това може да звучи шеговито, при положение, че е по-близо до трагедията.

Естествоизпонапатил, дори, ако мога да си позволя една страховито скучна игра на думи или по-скоро имитация.

Зайчето поне си заслужава дескприпцията животно. След придобиването на знанията от наблюдаване и тестване на заешката животинска издръжливост, смея да твърдя, че мъжете, които наричат себе си животни по една или друга причина, са не малко глупави и дори бих казал изключително далеч от което и да е състояние на опит за интелектуален напредък.

Не, че не съм виждал хора, които по цял ден се настаняват удобно в една кутия 40-60-100-1000 квадрата, грижейки се предимно за запълването на стомашни празнини, и извършвайки полезна дейност в проценти малко под абсолютната температура на замръзване на водата, но заекът... Е друго нещо.

Защото е тя. Женски. И има повече характер, въпреки огромните си генетично заложени умствени недостатъци, от, да речем, повечето хора, които по една или друга причина ми се е налагало да слушам.

Заекът поне мълчи. Това автоматично я прави полезна за слуха. Свръхполезна.

Естествено, заекът - като всяко кухо същество, - си има много недостатъци, но по качествено-количествено съотношение са на сравнително скромно ниво спрямо средностатистическия замърсител от човешки произход.

Казвам произход, защото ако питате мен, само сме произлезли от хора – въпреки че специално моето поколение е трудно да се докаже дали са произлезли от хора, тъй като хората под диктатура трудно биха могли да се нарекат хора по мои скромни изчисления, - но да допуснем, че поне те, родителите родени на тези след 89, са произлезли от хора.

Та ми се иска сега да бяхме малко по-човечни и да не се отдалечили от „корените си” толкова далеч, но също така ми се иска и да имам самозадвижващо се колело и подслон почти на всяка една точка по света.

Както казва Иван Кръстев: „What went right, went wrong.”

И за да отгледаме децата си имайки възможността да се наречем не-толкова-wrong-уентъри, най-добрия вариант сякаш е да не ги отглеждаме и да избягваме създаването им като цяло.

И една последна сентенция – кой нормален човек ще иска да има деца, при положение, че се е сблъсквал с хора през живота си?