Каквото и да прави човек, сякаш винаги нещо липсва. Пълното удовлетворение е по-скоро мираж в душата на всеки търсещ индивид. Непълнота изпълва съзнанието наред със щастието от приключения акт. Недоволен, умът сам забива нож в съжденията си, по пътя към унищожението, породено от неспособността да открие абсолютно задоволяване. Нищо не е абсолютно, признава победената логика, виждайки поредната пукнатина, която зейва от премахването на предишната. Проблем, решение и, респективно, нов проблем, който решението е породило. Тук няма толкова голямо значение посоката, колкото чувството на непълнота. Чувството на липса, едно константо гонение у твореца, познато като нещастие. Ницше, обвинен в нихилизъм, разделя нихилизма на активен и пасивен. Вторият тип граничи с песимизъм, немски такъв, познат ни от Шопенхауер. А колкото за първият, той изглежда нереален в идеологията си, непостижим, защото олицетворява борбата с нищото (nihil-нищо). Ницшевият нихилизъм е действеното отрицание на всички предишни ценности и създаването на нови - "свръхчовекът", "волята за власт"(централна в неговата философия).
Състраданието руши интелекта, страданието го изгражда. Този, който страда, е обречен на щастие, но не непременно чрез страдание, а по-скоро чрез процеса, битката, която побеждава всяко страдание. Която, когато приключи, е празна, но поне не е напразна - от нея има резултат. Въпросът е какво следва - въпрос изнемощил немалко велики съзнания. Разбира се, безкрайността е нелош отговор, но за някои е незадоволителен. Тъй като, ако докато сме живи, ние сме, а когато сме мъртви, ние не сме, то поне докато умрем, ние имаме проблем.
Едно търсещо съзнание рядко се задоволява с резултат, рядко приема отговор и край - това е то. В очакване на Годо е докато сме, а това, кеото правим, докато чакаме и очакваме, се оказва живота ни. Ние съществуваме, докато чакаме, а идеята е на тази екзистенция е именно недочакването. Живот без край, казано по християнски. Защо! Няма ли нещо по-смислено! Нима нямането на край е именно безизходицата, която поваля уморения пътник, докато той сам не пожелае да се прибере у дома, или поне там, където няма повече път. Но нали не това е целта на пътешествието. Все пак, това е (а)логичният завършек. Дори би се оказало, че това е тайната цел, скрита от съзнанието на бродещия. Никой не изкачва планини с идеята за прибиране, при все, всеки се прибира. Мисълта ми е, че в хода на изпълнението, именно крайният резултат е убиеца, защото изглежда неизбежно стигането на мястото, от което човек е тръгнал в началото. Прах в прахта, пепел в пепелта. Непримиримите да се оправят, да се смирят, ако щете. Но именно необходимостта от примирение хвърля първия камък, забива първия пирон в ковчега на неустрашимата мисъл. Тази мисъл не познава край, не се съгласява, не се подчинява на обстоятелствата. За тази мисъл не съществува вечното "какво да се прави" или "такъв е животът". Тази мисъл, изглежда, е първа в списъка на ненужните, тъй като е обществено безполезна. За ползите от нея, обаче, говори всеки следващ, понечил да мисли. Ако главното у човека е т.нар. инстинкт за само/съхранение, то главното у мислителя бива да е именно обратното, макар той също да е съхранител - на мисълта, която не бива да свършва. Която не може да се изчерпи - нейното велико наказание, което само някои са в състояние да понесат (без това да означава край).
"Нищо не съсипва човека така бързо, както работата, мисълта, усещането без вътрешна необходимост, без дълбоко личен избор, без удоволствие, като автоматично изпълнение на "дълга" - точната рецепта за декаданс, даже за слабоумие..." Ф.Ницше
