Направен от блясъци, обрани мечти, една изпълнена разходка в мрак, в който само мислещите виждат. И виждат, какво - как някой се блъска в стена, отново и отново, по график.
Направен от блясък, мраморна украса, цилиндър от проклятие, всеки със своето - кой каквото знае. Кой за каквото е учил, така де, избрал, избирал, избран блясък да остане настрана.
Повярвали, че един камък е по-ценен от един хляб, повярвали, проврели се във вярата провървявайки, преварявайки се, картина все една и съща, монета, която не се обръща.
Грозна картина, като нощ всички са се скрили в черупките си, сякаш тъмнината всъщност наистина наранява. Научени да отсъстват от живота в определени моменти - и така до краят на живота. Научени, притъпени, прикрепени с оправдания, мисли и творения на болен, създал болница и нарекъл останалите болни, твари и отвари, подбуда и заблуда...
Казанчето за вода се пуска на свален капак. Песен. Омраза. Изкуствено създадени реакции у милиони съзнания, грешни, прави, изправени по образец, четец, буквоядец, знаещ, знаещ, знаещ но тъп.
25.10.13 г.
24.10.13 г.
бележете; многозначимостта в рамките на рамка
Забележете, господа, че попаднах тук абсолютно инцидентно - самата работа на съдбата ме достави в този интересен навръз от случки, който дочух, че се нарича живот. Сега, когато, така се да каже, ме намирате извън релсите, ще се зачудите защо така ненастойчиво се опитвам да се върна към животът, който преди да ми споделят, че съм болен, изглеждаше сравнително ненатрапчив. Със сигурност по-редовен. Еднакъв, дори, бих предположил, защото какво друго има на тази планета, освен да се опитваш да не умреш - нещо, за което разбираш дали си неуспешен едва в последния момент, ако изобщо разбереш.
Забележете, че стимулът е идеята, била тя и непропорционална, да не се стига до нужда или претърпяване на други стимули. Претърпях, притъпях, ми изглежда като добра форма за отбиване на живота, на "номера", и на всичко останало, което обикаля около нормалността без да я заплашва смъртно.
Обаче, изглежда на пръв, втори, дори и на десети поглед, не можело човек просто да стои и да прави нищо. Прелюбопитно е, забележете, господа, че когато стоиш и правиш именно нищо, ти се казва отстрани "Не можеш да стоиш и да не правиш нищо." Абсолютно невъзможно за съставяне изречение, което постоянно се появява и появява край ушите ми, и кънтежът, който отнася съдържанието, нахождащо се в златната среда или по-известно като "средно положение", предпочита да си вземе почивен ден, въпреки че не извършва дейност.
И аз така, господа, не извършвам дейност, а само си почивам. Абсолютна контрадикция с това, което се опитват да ме научат през последните малко над двадесет години.
Обичам да казвам, забележете, господа, че единственото ми позитивно качество, разбира се позитивно в рамките на ментално парализирано общество, е недобрата ми памет. Или казано с други думи, прекрасната ми способност да незапомням, ненаучавам разни неща. Също към позитивитетът си бих добавил, скромно от моя страна, разбира се, е абсолютната, граничеща с няколко нули, неприложимост на всичко, за което може да се твърди, че знам/мога. Естествено, всички досадни твърдости около моята особа омекват инстантно, когато от нечия страна се появи поставяне под въпрос нещо определено.
Нищо, казвам ви, и премърдите ненужности, които аз тъй благо и напълно безплатно ви споделям, не е толкоз значимо, колкото незначимостта. Нищо, и това е най-голямото благословийоподобие, което някога ще получите без да сте желали.
Забележете, че стимулът е идеята, била тя и непропорционална, да не се стига до нужда или претърпяване на други стимули. Претърпях, притъпях, ми изглежда като добра форма за отбиване на живота, на "номера", и на всичко останало, което обикаля около нормалността без да я заплашва смъртно.
Обаче, изглежда на пръв, втори, дори и на десети поглед, не можело човек просто да стои и да прави нищо. Прелюбопитно е, забележете, господа, че когато стоиш и правиш именно нищо, ти се казва отстрани "Не можеш да стоиш и да не правиш нищо." Абсолютно невъзможно за съставяне изречение, което постоянно се появява и появява край ушите ми, и кънтежът, който отнася съдържанието, нахождащо се в златната среда или по-известно като "средно положение", предпочита да си вземе почивен ден, въпреки че не извършва дейност.
И аз така, господа, не извършвам дейност, а само си почивам. Абсолютна контрадикция с това, което се опитват да ме научат през последните малко над двадесет години.
Обичам да казвам, забележете, господа, че единственото ми позитивно качество, разбира се позитивно в рамките на ментално парализирано общество, е недобрата ми памет. Или казано с други думи, прекрасната ми способност да незапомням, ненаучавам разни неща. Също към позитивитетът си бих добавил, скромно от моя страна, разбира се, е абсолютната, граничеща с няколко нули, неприложимост на всичко, за което може да се твърди, че знам/мога. Естествено, всички досадни твърдости около моята особа омекват инстантно, когато от нечия страна се появи поставяне под въпрос нещо определено.
Нищо, казвам ви, и премърдите ненужности, които аз тъй благо и напълно безплатно ви споделям, не е толкоз значимо, колкото незначимостта. Нищо, и това е най-голямото благословийоподобие, което някога ще получите без да сте желали.
19.10.13 г.
Сила
Толкова е силно усещането...
Когато се изгубиш в гората, и по-точно, когато осъзнаеш, че си се изгубил. И си в дерето. Само трънаци, гъсти. Няма връщане назад. И слизаш надолу, после нагоре, после настрани. И няма и няма път. Започваш да се тревожиш. Слънцето плавно е преминало от другата страна и вече усещаш, че часовете ти са преброени. Не се ли справиш бързо, нощуваш в гората.
Стигаш до момента, в който просто ходиш, защото не знаеш какво друго да правиш. Някакви пътечки се проектират пред теб, въображението ти създава какво ли не. Толкова е силно...
Сърцето ти тупти, съзнанието ти е на друго ниво. Чуваш само песента на гората. После завиваш. Предполагаш, поне, че знаеш посоката.
И тогава изведнъж, както си ходиш, виждаш следа. Струва ти се, че ти се привижда.
Хората едно време са мислили за другите. И като са ходели по път, където няма път, са връзвали я парцал, я нещо друго. Някои, дори, по-трудолюбивите, са нареждали камъни. И до ден днешен, в най-закътаните места, най-непроходимите гори, ако се загледаш, ще откриеш пътя. Ако се настроиш на вълните на гората, която колкото е благородна, толкова е и смъртоносна. Една грешна крачка, и си в ситуация, за която не си и предполагал, че може да съществува.
Първите камъни, странно подредени, ти се струват интересни. После се замисляш, че в природата има логика, т.е. всичко алогично, е човешка намеса. Т.е. по аналогия на алогичното, винаги можеш да се ориентираш. Трудно можеш да видиш камък да стърчи просто ей така, набит в други три. Следа е. Път е. Има път, казваш си. Някой е бил преди теб тук и ти го показва. Ти само трябва да следваш, без да губиш следата. Ставаш хищник.
Човекът ти говори, през вековете ти говори, и ти казва "Аз съм минавал от тук, виж, и аз съм се губил, виж, оставил съм следи." И ти му благодариш, благодариш и ти се насълзяват очите. И пак благодариш, на нищото, на времето, на гората. При втората поредна следа, вече знаеш, че не е просто съвпадение. Давай, казваш си, и тръгваш. Следваш. Пътят те върти, изхвърля те в какви ли не ситуации, но една гола вяра те движи, дори когато път няма. Знаеш, че е някъде там.
Той, човекът, който прави неща, не защото се изисква от него. Не защото го карат. Просто защото знае, че и други хора ще минат от там, също като него.
Кой би предположил, че един малък жест навреме, сто години по-късно може да спаси живот?
Когато се изгубиш в гората, и по-точно, когато осъзнаеш, че си се изгубил. И си в дерето. Само трънаци, гъсти. Няма връщане назад. И слизаш надолу, после нагоре, после настрани. И няма и няма път. Започваш да се тревожиш. Слънцето плавно е преминало от другата страна и вече усещаш, че часовете ти са преброени. Не се ли справиш бързо, нощуваш в гората.
Стигаш до момента, в който просто ходиш, защото не знаеш какво друго да правиш. Някакви пътечки се проектират пред теб, въображението ти създава какво ли не. Толкова е силно...
Сърцето ти тупти, съзнанието ти е на друго ниво. Чуваш само песента на гората. После завиваш. Предполагаш, поне, че знаеш посоката.
И тогава изведнъж, както си ходиш, виждаш следа. Струва ти се, че ти се привижда.
Хората едно време са мислили за другите. И като са ходели по път, където няма път, са връзвали я парцал, я нещо друго. Някои, дори, по-трудолюбивите, са нареждали камъни. И до ден днешен, в най-закътаните места, най-непроходимите гори, ако се загледаш, ще откриеш пътя. Ако се настроиш на вълните на гората, която колкото е благородна, толкова е и смъртоносна. Една грешна крачка, и си в ситуация, за която не си и предполагал, че може да съществува.
Първите камъни, странно подредени, ти се струват интересни. После се замисляш, че в природата има логика, т.е. всичко алогично, е човешка намеса. Т.е. по аналогия на алогичното, винаги можеш да се ориентираш. Трудно можеш да видиш камък да стърчи просто ей така, набит в други три. Следа е. Път е. Има път, казваш си. Някой е бил преди теб тук и ти го показва. Ти само трябва да следваш, без да губиш следата. Ставаш хищник.
Човекът ти говори, през вековете ти говори, и ти казва "Аз съм минавал от тук, виж, и аз съм се губил, виж, оставил съм следи." И ти му благодариш, благодариш и ти се насълзяват очите. И пак благодариш, на нищото, на времето, на гората. При втората поредна следа, вече знаеш, че не е просто съвпадение. Давай, казваш си, и тръгваш. Следваш. Пътят те върти, изхвърля те в какви ли не ситуации, но една гола вяра те движи, дори когато път няма. Знаеш, че е някъде там.
Той, човекът, който прави неща, не защото се изисква от него. Не защото го карат. Просто защото знае, че и други хора ще минат от там, също като него.
Кой би предположил, че един малък жест навреме, сто години по-късно може да спаси живот?
13.10.13 г.
Толкова съм влюбен
Толкова съм влюбен...градът е!
Толкова съм влюбен...природата!
Толкова съм влюбен...хората!
Толкова съм влюбен...жена!
Добре си живея
Ходя и се смея
Гледам си в краката
Слънце огрява ми главата
Облаци излизат
Аз се прибирам
Вали и пия чай
Това не е ли рай?
Чета и се усмихвам
Танцувам и умът ми стихва
В хармония със мислите
Чудеса пред мен разкриват се
Нощем се разхождам
Чиста енергия провождам
Мръсотата превъзхождам
Въздух чист използвам
Не ща да чувам аз за друг живот
Друго място, друг хобот
Обичам това
Което е
Толкова съм прост
Ама разбира се!
Където и да се намирам
Добре ми е
Обичам и,
Това е
Ако не стига
Здраве да е!
P.S. Всеки човек може да раздава любов, не и да приема. Ако приемем, че животът има смисъл, то това е приятен такъв. Но не клишираната любов, която царува на свети Валентин, а тази, с която всички сме родени, чистата, която е навсякъде...и никъде. :-)
With love...Поетът
12.10.13 г.
напред
Напредвайки в живота, неизбежно осъзнавам за себе си някои измислици.
Всичко, било някога тъпотия, прераснало във влечение, се озовава на другия ден наука. И много хора наричат себе си учени, а всъщност са научени, но ти казват учи, за да си като нас, иначе си прост.
Малък пример за забавна функционалност. Умишлено не се спирам на това кой колко сериозно взима себе си, че и околността, която го заобикаля.
Дали заради пари стана така, че всеки да се е вкопчил в нещото, което прави за пари и нещата, които прави, като си мисли, че те му придават: блясък, интелект, здраве и т.н. Т.е. нещата, които в момента се харесват в средата, която обитава даден индивид. Вече всичко е дизайнерско. Всичко е наука. Всички са роботи - правят повече от едно нещо, разбират повече, отколкото са разбирали хората преди тях.
Обаче съгласете се - знанието също е било измислено от някого без диплома. Науката е започнала от някого, който е бил неграмотен. Та, в този контекст, какво означа да знаеш, при положение, че това, което знаеш, не си го измислил ти. Някой ти го е казал. По някакъв канал са ти го набили в главата. И ти си мислиш, че си умен, защото четеш някви работи, които са в графа "за умни хора". И използваш някакви сложни думи, все по-софистицирани, все по-малко хора те разбират. Ти обаче се разбираш.
И това е умно.
Как да не иска човек да е глупав, в общество на умници? Как да не милее човек за глупостта, която е подигравана и обругавана интелектуално от всички, които са се концентрирали в някаква фомалност и вече не знаят какво е информалността. Какво е останалото - а именно това, което не са те.
И още един въпрос: Какво означава да си интелигентен в съвремието си, когато това какъв си, предимно се определя от други хора - това интелигентно ли е? Ти, за себе си, най-много можеш да си никакъв и нищо. Станеш ли нещо, вече си всичко друго, но не и чисто интелигентен. Може и жена ти да ти казва колко си умен, но като се замислиш какво правиш? Каквото ти се каже, за да си получиш заплатата. Това умно ли е? Опитваш се да се противопоставиш на останалото общество, защото си знаеш правата, и това те кара да се гордееш.
Тайно се подиграваш на различните, защото видиш ли, толкова си плосък, че дори не се и опитваш да разбереш тези, които не са като теб.
И после къде ни остана толерантността! Аз ги виждам толерантните. Те са лицемери! Истински толерантния човек не говори за толерантност, защото той не знае, че съществува такова нещо. Така е с всичко, на което не се отдава прекалена важност. Което изкуствено не се надува по трети линии, които не би трябвало да имат общо с индивида.
Зачудете се, дали това, което използваме, не ни е дадено от някой друг. Не казвам, че това е лошо, казвам, че е чуждо. Даденост, и то не от висша сила, а от най-елементарната сила, опитвала се някога изкуствено да си предаде важност, а именно човешката раса.
Всичко, било някога тъпотия, прераснало във влечение, се озовава на другия ден наука. И много хора наричат себе си учени, а всъщност са научени, но ти казват учи, за да си като нас, иначе си прост.
Малък пример за забавна функционалност. Умишлено не се спирам на това кой колко сериозно взима себе си, че и околността, която го заобикаля.
Дали заради пари стана така, че всеки да се е вкопчил в нещото, което прави за пари и нещата, които прави, като си мисли, че те му придават: блясък, интелект, здраве и т.н. Т.е. нещата, които в момента се харесват в средата, която обитава даден индивид. Вече всичко е дизайнерско. Всичко е наука. Всички са роботи - правят повече от едно нещо, разбират повече, отколкото са разбирали хората преди тях.
Обаче съгласете се - знанието също е било измислено от някого без диплома. Науката е започнала от някого, който е бил неграмотен. Та, в този контекст, какво означа да знаеш, при положение, че това, което знаеш, не си го измислил ти. Някой ти го е казал. По някакъв канал са ти го набили в главата. И ти си мислиш, че си умен, защото четеш някви работи, които са в графа "за умни хора". И използваш някакви сложни думи, все по-софистицирани, все по-малко хора те разбират. Ти обаче се разбираш.
И това е умно.
Как да не иска човек да е глупав, в общество на умници? Как да не милее човек за глупостта, която е подигравана и обругавана интелектуално от всички, които са се концентрирали в някаква фомалност и вече не знаят какво е информалността. Какво е останалото - а именно това, което не са те.
И още един въпрос: Какво означава да си интелигентен в съвремието си, когато това какъв си, предимно се определя от други хора - това интелигентно ли е? Ти, за себе си, най-много можеш да си никакъв и нищо. Станеш ли нещо, вече си всичко друго, но не и чисто интелигентен. Може и жена ти да ти казва колко си умен, но като се замислиш какво правиш? Каквото ти се каже, за да си получиш заплатата. Това умно ли е? Опитваш се да се противопоставиш на останалото общество, защото си знаеш правата, и това те кара да се гордееш.
Тайно се подиграваш на различните, защото видиш ли, толкова си плосък, че дори не се и опитваш да разбереш тези, които не са като теб.
И после къде ни остана толерантността! Аз ги виждам толерантните. Те са лицемери! Истински толерантния човек не говори за толерантност, защото той не знае, че съществува такова нещо. Така е с всичко, на което не се отдава прекалена важност. Което изкуствено не се надува по трети линии, които не би трябвало да имат общо с индивида.
Зачудете се, дали това, което използваме, не ни е дадено от някой друг. Не казвам, че това е лошо, казвам, че е чуждо. Даденост, и то не от висша сила, а от най-елементарната сила, опитвала се някога изкуствено да си предаде важност, а именно човешката раса.
4.10.13 г.
празнотия
Ръка се протяга в пространството. Решимост разсича влагата. В две чинии се поставят празни неща. Хартиени мисли се търкалят като бурени по улиците, а празното внимание засенчва пълнотата.
Жестът, бидейки такъв, имаше съдба като на повечето си събратя и остана незабелязан.
Една светлина, да води всички и всички да се водят по нея.
Човекът, чиято ръка се протегна изведнъж, за да покажа на всички нещо, беше в пространство между екзистенцията и нон. Той току-що бе осъзнал къде точно зад облаците има слънце. Явно това притесняваше само него. Не намерил съчувствие в суровостта на професионалистите/професии, които се разхождаха бурно и тревожно, по обляния в трудовашка, невидима, пот булевард; той остана изчезнал.
По скалата на значимостта една мечта, чиста такава, може да се мери само със сълзата на коте. Коте, което току-що се е родило и всеки момент ще изгуби трайно чувствителността си и ще избяга от природата си, също като хората, защото купувачът така има други планове за него. И всеки с плановете си, към голямото щастие.
Прозорците почти навсякъде са затворени.
А някога имаха връзка с това, което ставаше отвън. Сега те стават отвън и то само докато са навън. След това се телепортират някъде другаде. Толкова много изкуствености, че чак да няма какво да се прави.
Нито да се живее, нито да се мре.
Жестът, бидейки такъв, имаше съдба като на повечето си събратя и остана незабелязан.
Една светлина, да води всички и всички да се водят по нея.
Човекът, чиято ръка се протегна изведнъж, за да покажа на всички нещо, беше в пространство между екзистенцията и нон. Той току-що бе осъзнал къде точно зад облаците има слънце. Явно това притесняваше само него. Не намерил съчувствие в суровостта на професионалистите/професии, които се разхождаха бурно и тревожно, по обляния в трудовашка, невидима, пот булевард; той остана изчезнал.
По скалата на значимостта една мечта, чиста такава, може да се мери само със сълзата на коте. Коте, което току-що се е родило и всеки момент ще изгуби трайно чувствителността си и ще избяга от природата си, също като хората, защото купувачът така има други планове за него. И всеки с плановете си, към голямото щастие.
Прозорците почти навсякъде са затворени.
А някога имаха връзка с това, което ставаше отвън. Сега те стават отвън и то само докато са навън. След това се телепортират някъде другаде. Толкова много изкуствености, че чак да няма какво да се прави.
Нито да се живее, нито да се мре.
Абонамент за:
Публикации (Atom)