Не всички могат да четат приказки

Казват, българите не четяли. Те, същите говорковци, утре ще кажат, че българинът не яде. И някой ще му повярва. Някой веднага ще му каже, че освен, че не ядат, ами и не пият. И при това не от вчера, а от, ехеее, време уно. Някой ако ги дочуе, ще им каже, че сигурно и не дишат. Утре медиите казват, че българите умрели, само дето живеят. Дочула телевизора, бабата вика на дядото, че не просто е умрял, ами направо е жив неофициално. Някой, който тълкува Нострадамус, ще рече, че е прав. Изобщо, всеки, който тълкува някоя изтъкната, а и не дотам, личност, ще се надпреварва с другуте, че неговият - абсолютен непознат, живял преди векове, ако не и преди света, (ако изобщо е живял) - е най-прав.

Дотолкова с приказката, която в първата глава казала на читателя, че за да прочете втора глава, трябва да направи една крачка. Не му казала на къде, обаче - дали нагоре, или надолу. Не става ясно. Ама, то, казва ли ти някой? И той останал в зоната на комфорт. Друг, по-активен читател, не само направил крачката, която приказката поискала, ами направо скочил. Левски скок. Или май беше лъвски. И така, с двата крака в истината за живота. Обаче изпуснал втора глава.

Този телефон ако изпищи още веднъж ще го изхвърля през прозореца, за да пищи под него. Под мене. А някога знаех как да му изключа звука.

Та, и двамата почти герои, нищо не чатнали от приказката, защото кой ти изпълнява това, което му се казва, или това, което се иска от него? Даже и децата май не са толкова скучни.

Как ли е стигнал света до втора глава? Някой евреин или може би от друга находчива раса, който е прочел цялата приказка и отдавна е минал 33-та глава(което обаче по никакъв начин не става ясно как), започва да разказва объркано какво става в приказката по-нататък на всички онези, които по една или друга причина цял живот са застинали до един момент в историята.

Този "текст" май току-що излезе от границите на кухата тъпота и се разля над скучнярското плато. И там един поп го качил на стоп. Але-хоп, както го превеждат един интересен человек на нашенского езиками.

Примерно.

Но не, напира бесът, животът няма смисъл и това е. (смисъла, смисъла, смисъла.. чува се от ехото, което канти из гората като чалга песен от комшията в целия квартал). Някои, учи единствения говорещ сред неми, толкова си могат и с това оправдава неспособността на милиони. Защо?

После го нарекли философски камък. Или поне така е достигнало до тук.

Една шега за финал. На какво викат европейците развитие: за сто години от 90% заети в селското стопанство, до под 5% сто години по-късно и кризи, кризи, кризи...само в очите на онези, които не са заети в селското стопанство. Които са какви, сигурно, някой от някъде ще се провикне, млади меринджей.

Пушки, чушки.
Ще гърмиш ли, ще садиш ли?
Ще четеш ли, ще метеш ли?

После бил велик,
направил бил какво?
Вързал левия чепик
по нов чалъм - надясно!

На който вяра имаш,
той най-добре да ти каже,
че си тъп.
Обаче който знае
той щади
той обича
той раздава и дели
няма мое, има ничие
вземай ако искаш, бягай
само роб не се оставяй
не се осакатявай

И ти го чу, нали?
Разбра, попи...
И заспа, нали?
Ех, времена...

Със сигурност безмилостното ми перо от ритана кокошка може и още да "твори". Обаче понеже защото нали съм неграмотен, чета го трови. А то било тори. От тор. Богът на гръмотевиците във скандинавската митология, богът на лайната в българската и да не продължавам... Така де, исках да кажа богът на плодородната почва, вие пак ме четете прекалено буквално. Вие ли, казах, извинявай, господин един, или госпожа.
Хайде, и със здраве
нека почива твоята душа
нека слънце да изгрее
и със радост да напълни
тази паст, душа,
тази гнус...

Бла...


И в този момент се чудя, този текст може ли да стане още малко по-дълъг. Не, не, викам си, пародията се заплаща.

Той, нашият, мерцедес щял да си купува. Той пари за килограм сирене от скъпото няма, на деликатес кара, иначе - ей го на! Мерцедес, кредит, жена, пак кредит, деца и...края го знаете, нали. 20 години по-късно, пак кредит.

Ама не, това е някаква друга приказка. Объркал съм се нещо. Копирал съм я от някъде, не знам от къде. Нашият, той, построил си сам каруца, цял файтон, с кончета, а ла вихрогон. Извозвал величествената тор...

Къде е джим морисън да каже къде е краят?

И аз, впрочем, си мислих, че този текст никога няма да види бял свят, така де, нечии чужди очи освен моите, ама нали живеем в демокрация. Какво сте се застеснявали. Оп, чакай, че започнах пак нова история. А ако знаете какво не ви казах...

Живот ли бе да го проспиш е вашата работа. Че и моята натам отива.
Свобода или смърт.
Ще взема второто. То, поне, няма да го изплащам аз!

въх, че заглавие

Правят го това хората. Поставят мрежи, за да не влизат мухи. Убиват светлина, за да не им свети в очите. Затварят въздуха в пространства, за да не им духа. И те гледат накриво, ако днес не си се сресал, бръснал и прочие. Т.е. ако днес не си като тях.

Обществото така си е изградило устоите, че вече ми е трудно да кажа дали това още са хора, или купчина от правила, от така трябва и така не трябва. Та чак животните ги хваща параноята.

Хапвах пиленце тези дни, та ми останаха кокалчета, това исках да кажа. Махам скучната мрежа за мухи, защото, макма му, не стига малкото свобода, ами и в собствената кутийка допълнителни ограничения. Подавам си главата и за пръв път през деня нещо хубаво. Да, това исках да кажа.

Едно кученце, маркирано на ушенцето. Т.е. не точно куче, а каквото остава от кучетата след като ги кастрират. Чудя се, какво същество трябва да си, за да се намесваш така грубо и неетично, неестетично, дори, в житие-битието на другите същества. Само хората са толкова глупави. Та, кученцето живяло сред хора и заприличало на тях, т.е. започнало да хапе. Ухапало някой човек и човека веднага, видял себе си в огледалото, го кастрирал.

И горкото, вече няма за какво точно да живее, конкретна цел в живота, единствената му е отнета. Те, възрастните хора, те имат висши цели. Некастрираните кучета не влизат в картинката. И след като са му отнели едничкото занимание, то вече се разхожда само. Защото не може да се самоубие, предполагам, прекалено пленено е от природата си, нали нямат разум.

Хората, бъдейки единствените разумни същества, най-доброволчески са се отказали отдавна от това си свое свойство в полза на висшите си цели.

Та аз съм си подал главата и, така или иначе има оглозгани кокали около мен, защо да не му ги подам. Хвърлям първия - малко гръдно кошче на малко сладко пиленце, паднало жертва в името на великата хуманна човешка раса, - и кучето се стряска. Викам му, нали е мой човек - ще ми се и аз да бях кастриран, та наистина да се чудя защо живея - хей, брате по неволя, бау-бау, кучи-кучи. То не ме отразява. Дотолкова е заприличало на човек, та даже не му пука и за тези, които, уж, според самите себе си, искат да му направят услуга. Та му хвърлям остатъка от кокалите, а то се стресна и избяга. Можеш ли да го виниш? След като вече веднъж са му подхвърлили нещо, и това му е коствало онази му работа.

-А, не, - представям си рекло си е кучето на ума, - този път ще си го спестя.

До тук с мита за кучетата и кокалите. То, всъщност, кой човек обича кокали? Не че не познавам такива. Да. И такива съм срещал

А всъщност, може и да се е зарадвало и в еуфорията, да е забързало към приятелката си, да я извика, за да споделят скромния обяд. И без това вече само това им е останало...

crap

Вдъхновен от нищото. Като да се разхождаш и да се оглеждаш за призраци. Хора, които знаеш, че няма да срещнеш, но имаш чувството, до колко реално или фиктивно, си срещал на определени места, по които минаваш. Интересно е, защото т.нар. места доста често са фиктивни. Както сигурно и т.нар. хора. Работата на човека е да разграничи добре фикция и реалност. Аз не просто ги слях, аз ги направих зависими една от друга. Не знам защо. Но е красиво.

Ако кажа като „между два свята”, ще е супер банално и слабоописателно. Пространство звучи по-добре. Та се простираш, сам себе си и своите проекции, където искаш, предимно в будно състояние, защото на сън все още не мога да се контролирам. Казват, че и това е възможно.

Друго тръгнах да казвам. Та, представете си, на ъгъла на ул Баба Тонка усещате образ, който дори не знаете дали съществува. Ограничително е да мислим за нещо, което съществува, но в противен случай няма от къде да се тръгне. Т.нар. основа, на която да стъпим. Пресъздаването на реалността във фикцията, и обратното. И понеже е енергия, трябва да е свързана със същества. Предметите каква енергия имат? Mind over matter.

Затова материалните хора, кариеристите, на колкото и църкви да ходят, са свръх далеч от духовното. Та се опитвам, нали си падам глупак по природа, да слея двете. Реалност и фикция. Само така мога да получа от себе си задоволителен образ, такъв, който не бих убил ако го срещна в пространство, в което убийствата не са нищо особено. И те всъщност не са! И не само те! Всичко е нищо. Няма условия, няма рамки, ограничения, няма ги тези обществените глупости във фикцията. Та, може ли духа, човека, да се изолира от пространствата? Да се отдели от себе си? Би трябвало. Аз така мисля.

И както единия процес, този на отделянето, на отчуждаването, на превръщането в чуждо тяло за която и да е реалност, даже, за което и да е пространство, е силен, ярък. И, както предполагам, върви право пропорционално с този на вървене към себе си. А себе си, особено ако не мислиш много, има на много места, в много пространства, в много хора. То е, сега сигурно ще кажа глупост, то е метафизика.

Гнусно е, когато не разбираш нещо, когато не просто не го разбираш, ами направо знаеш, че никога няма да ти стане ясно. Пък и, би било глупаво да си втълпяваш, че всичко ти е ясно. В най-добрия случай стреляш в мрака и не ти пука. Оцелиш ли нещо, оправяй се.