dedicatione

Какво по-хубаво от тишината
ако не двама влюбени, във разговор
споделящи си празноти и свят
прогнил, красив, да не кажа уродлив
но за тях толкова усмихнат и щастлив

Да виждаш себе си о другиго,
да знаеш, че не съществуваш
да си част от нещо
причислявайки се към нищо
и към нещо висше, абнормално
невидимо и катастрофално...

Езикът е неспособен за невидимото
думи няма в океан от чувства
живот, празнота и вкусове
удовлетворени
във битие претворени
и мечти и мрачности се вливат
във това, което ни отмива

Отпечатъкът й нося
просейки, по асфалта бос
превърнах се във свръхчовек
във свръхнегодник и поет
продажник
неиздържал, поредния
на очевидното, на туй аmore more ore re
що липсва при всяко мигане

Затваряш си очите за живот
за копнежи и мечти
а всичко беше там, сега, преди

Умрях за да живея,
ала живот без смърт какво е
живей, за да загубиш
великото перпетуум-мобиле

Убиец, презрян от себе си дори
крача към чужди за сърцето съдбини
какво направих, в какво се превърнах
как доведох се дотам
падение неописуемо
но от върха единствено се пада
и на всекиму заслужено се пада
аз сам определих заслуги
немислим превърнах се за други
от обещание към посвещение
от съзерцание към умъртвение

Мърша, подвижна
гнус неназован
такъв съм аз
пуст и надигран
от себе си и никого друг

Носталгийо, ела и ме вземи
ето, твой съм, в нозете си ме вземи
ти единствена за мен си свята
аз твой до гроб, аз не съм създател
като хляб с изтекъл срок
в безвремие умрял мишок
щръкнала опашка на гъсок
подвижен като стоманен смок
във водата на забравата
без да мога да забравя

amore more ore re
да, ама не...

студ, безвремие

завинаги винаги е в минало време
миналото може и да е несвършено
настоящето е предварително свършено
бъдещето не идва
идва само миналото
и се образува настояще
на, стоя, и ще... каквото



to my dear, dear beloved
Iva

Кру

Обществото не е на кръстопът, то е на път без посока, без магистрала, светофари, надписи и т.н. Дадена му е възможността да тръгне и само да асфалтира стъпките си. И ето че стоим на едно място. Икономически може да се приеме, хипотетично, че сме в безизходица. Алчният капитализъм принизи финансово добрият, малкият човек и възвиши онзи безскрупулен гъз, който за пари ще се самоубие. Всъщност това и става. Политически сме в задънена улица, защото който и да е на власт, все недоволство. И всеки реве за неговата си полит.сила, а хората, които нямат такава, са враг на обществото.

Какво става с човешкия фактор, или по-скоро, да го наречем факторът еволюция. Ще се изразя така, ценностите се изместват и интелекта не е сред новите богове. Хората вярват на всичко друго, не и на разума. Изобщо, понятието разум е измислено, за да се пренебрегва. По-разумният въпрос през новия век, изглежда, би звучал така : какво остава?

И всеки крещи от собствената си трибуна, а диалогът отново е оставен за кафетата. Същите кафета, от които непрестанно се чува колко шибана е държавата. Шибани сте вие, подвиквам им ментално, на всичките идиоти, които ми развалят ежедневната усмивка. Аз се дразня, те мразят. После блюдото им пристига и изведнъж забравят всичко и се наслаждават на блюдолизничеството си. От такива хора ще чуеш всичко. У мен остава горчивината, че също имам уши за тях. А те подминават, и така до следващата заплата. А аз работя за без пари.

Така поставена ситуацията, всеки има враг. Някои имат дори врагове. И сме затъпени дотам, че не можем да преобърнем негативите, а не е ли преобръщането най-силното човешко средство за превъзмогване...?

И всеки ден гледам хора, които сами по себе си са чужди на себе си, но възприемат новата култура, навират във вътрешните джобове на мундирите всички възможни неща, без да се задават въпроси. Това, всъщност, е проблем от 80-те насам - безконтролно преминаване на менталности. Трансконтинентално.

Приятели, проблемът е че съглашението е пряка форма на съучастничество. Аз съм непримирим в позицията си и тук няма място за компромис. Тази държава днес е това, което ние направим от нея утре. Да се насочим към чистотата, във всичките й форми.

За България, наздраве!

Бай Бяганю

В единият момент в лодката сте двама, взираш се в красиво лице, осветено от пробиващата облаците светлина. В следващият си сам и се чудиш защо изобщо гребеш. Тежи. Ставаш черно-бял. Наричаш лошото настроение творчество. Намираш утеха в създаването на различни неща, без значение, счупен, разрушен. Непорастнал порастваш. Дръж се, дръж се, повторението на едни и същи мантри те кара да мислиш, че има смисъл, знаейки, че няма. Срещу течението, със течението. Какво значение има накъде плуваш? В единия случай си придаваш излишна важност, мислейки, че си различен, а в другия ти е по-леко и си придаваш излишна важност, усещайки се силен поради липсата на сериозни съпротивления. И нито веднъж не се обърна към тази лодка и това празно място с въпрос.

Мисли нахлуват отвсякъде, но се блъскат в теб и нито една не излиза. Чудиш се къде да избягаш, ментално, но поредното бягство в душата ти води до поредната пропаст, защото в себе си от себе си не можеш да избягаш. Създаваш нови пространства, вакууми, където да се въплащаваш, претворяваш, но и това омръзва. В един момент лежиш и не искаш да станеш, чудиш се, защо да започваш всеки ден отначало, да строиш фундаменти, когато със залеза на слънцето вече си уморен.

Постоянният кръговрат е объркваш. Можеш да слушаш едновременно песента на тихата гора и песента на шумните хора. Намираш тях за глупави, нея (природата) за съвършена. Едното, обаче, е, за добро или зло, неизменна част от другото. И от глупостта си част и ти, точно толкова, колкото от умнотата.

Преградите не са в главата. Прегради няма. Или заграждения. Всички тези оправдания са измислени от хора за хора. Хората запълват всички пространства, а ако няма празно пространство, то се създава.

И ако мислиш малко повече, разбираш, че си част от едно абсурдно възпроизводство на рода, защото хората вярват, че трябва да имат наследници. Ако не мислиш - и ти се възпроизвеждаш, при първата отворила се ситуация, сякаш това е животоспасяващо. Ти си малък проблем, затова създаваш още един.

Това е еволюцията - решения на предходния проблем. Решението, обаче, също създава проблем. Да си знаете.

И когато някого спомене, пред мен, че се развива, че твори, че не иска да спира... Плаче ми се, а му се възхищавам. After all, всеки живее заблудата си, но не всички я надживяват. Живеенето отвъд минава също за бягство, но бягство ли е ако стоиш  на едно място.

И все ще се намери някого да ти разкаже как се живее и как ти, виждаш ли, не живееш. Хората не те оставят на себе си, защото, те самите не са оставени на себе си и виждат това за абнормално. А се продаваме, и сме за продан.

За Сталину, за родината, за Холивуд...  Да си креативен...

И питам се, пак, могат ли хората да бъдат нещо, което не знаят, че съществува. Очевидно всеки може да е рамка, създадена от някого. Т.е. всеки може да запълни вече отворено пространство. Това не е величие, Ницше го е казал, но кой има уши да слуша... Няма значение, важното е да има претворение, възпроизведение - точно така, каква хубава дума. Правиш грешки, после гледаш как някой друг ги прави, докато той се възхищава на твоите.

И тъй като на думите на никого никой си, хората не вярват, а се смеят, хората нищо прибягват до цитати от мъдреци, за да може някой да се вслуша - един отчаян зов, обречен да умре, но да живее.

"An error, sir, is worse than a sin, the reason being that a sin is often a matter of opinion or viewpoint or even of timing but an error is a fact and it cries out for correction." - Terry Pratchett

Казвали са ми, че птиците са шумни и пречат. Особено край морето. Зимно време, обаче, тяхната песен, все по-замлъкваща, носи надежда. Навява спомени и желание, вместо възцаряващата се тъмнина в ранния следобед.

Казват, че са глупави, повечето. Що за глупост би летяла свободно - признавам, глупав въпрос. Но, замислете се, що за глупост ще ходи и ще използва машини, вместо собствените си възможности. Нима има нещо по-хубаво от тялото, което се използва, вместо да затлъстява активно, да се обезфункционира?

Все си мисля, че хората могат много човече. Та затова се чудя, кой би се задоволил с минимума. Макар всеки ден да ми се преотговаря по един грозен начин...

Щеше ли да има болни, ако нямаше болница, или обратното?

Кой би искал нещо, което не съществува?

Публикация без заглавие/клише

Чудя се, как да съществувам и да не. Втренчвам поглед в кухненски предмети, опитвайки се да видя повече. Сякаш там има повече. Не е невъзможно, така си мисля. Да се разградя на елементарни частици и да се пренеса през световете. На няколко пъти съм виждал французи да излизат от места, сякаш са се телепортирали! Значи е възможно... Сега, какво толкова знаят французите, което ние не? Може би френски. Има смисъл в това, което казвам. Поредния разговор със себе си, поредното препращане към пространства, състояния и усещания. ... по някакъв спомен се нося, опитвам си да си спомня къде бях - река, дворец, нагоре по павета. Толкова помня, за града не се сещам - какво остава за държавата. Или щеше да е по-разумно да построя предното изречение по различен начин? Това е другият момент. Откъде-накъде, аз, който съм прост и неук, ще имам усещания за правилност. Аз, който казвам майната му на всичко, което е по-сложно, но пък презирам простата, сякаш тя не е най-висшата форма на екзистенция. И после пак забравям. Така се върти света. Създаваш проблем, т.е. измисляш нещо, откриваш, инвентваш - виждаш последствията от откритието си, т.е. проблемите, които твоят проблем е създал на света и гледаш как някой друг ги оправя, т.е. еволюира, надминава и т.н. Всякакви такива хубави думички, които описват човешката глупост и нищо повече. За да дойдат другите хора, които да се възхищават по постиженията ти. И, разбира се, винаги ще се намери един, който да твърди, че това, което правиш - независимо какво е то, - е грешно. Правиш неща, които хората не могат да си представят - грешиш. Трябва да си обикновен в обикновена среда, за да не те набеждават, и пак не се знае. И все пак, след като си представяш неща, значи някой друг го е правил преди теб. Дотук с теорията за уникалността на индивида. Правописни грешки. Мислиш ли? Говорни дефекти. Хайде бе! Несресан, небръснат, с косми по краката и къде ли още не. Гнус. Гнусният, пък, претендира не просто за нормалност. Кой определя нормалното? Кой определя, всъщност? Кой - популярен напоследък въпрос, - КОЙ, ако не аз. Или, хайде от мен да мине - аза. Таза, фаза. Криза. Бяла хубава пералня, а връз нея оливерници дебили, отцето-олиото са свили и са го покрили. Стара, метална кафеварка, от тези, дето се въртят и стават две. До нея попивателни салфетки, ала кърпи, оревуар, поддържат фротна на чистотата барабар до кош и чили сос. Хималайска сол, хайку, чер пипер и восъчна топка. Всичко с цветове. Умиращ банан - няма кой да го яде, а всъщност е оставен за някого. И една бърсалка, да почистим. Ако няма врата, ще почукаш ли?

там има нищо

Стоя, открит, на вятъра, обаче не съм цял.
Говоря, казвам всичко, но съм леко вял.
Борих се с какво ли не, та чак оплешивях.
Освен умора, уви, чувство друго не познах.
Открит съм, ала, вижте, аз не казвам нищо.
Малко се разкрива, и това, изглежда, всичко.
Е, каквото е, но не е. Звучи, изглежда
безумно ни върти и ни подвежда,
умряла е нашата вяра безрезервна,
към всичко това, което е надежда!

Отвръщам глава, чувствам се като нов абзац.
Зад мен стоят слова изречени.
Спестени ми се струват,
съдейки по пожънатият неуспех.
Но нямам избор, нали това е туй
Животът, безстрашен и лиричен.
Прекършен, продължавам, сякаш нов
И пак, по поредната артерия
потича олово и в кръв се претворява
И не умирам, макар да съм умрял.

Вдишвам дълбоко мръсотията...
Какво друго има там?

нонсенс

Имам сърце, което бие за приключения
и съзнание, което не познава страх
Смъртта е само физическа
Да се предам, за мен това е грях!

Умират само скучните
Тези, които не знаят що живот е
Които бягат от каквото
и не спират ни за миг.

Бягат, и ме подминават
Аз, що съм тяхната съдба
От техните мечти
се храни моята душа.

Това, от което всички се страхуват
Това, аз наричам смисъл
Де, що, може да се случи
Насам, крещи гръдта ми.

Отказвам само на страха
На нощта грозна да се вържа
Това, което аз обичам
Не ще открие никой буден.

Безспир, унищожавам хоризонти
Покой не знае моята душа
Будна, непокорна, тревожна
Но нали там има повече.

Нали живота не е само труд
И спор, безкрайно лют
Нали не ще се спрем пред зима
Не сме отбор, но заедно се борим.

Защо тогаз се сам усещам
На борда на бойците за живот
Защо усещам всичката умора
Която се пренася под строй строг.

И няма ли, питам се
Веднъж да спре
Да се върти, туй,
Що земя се зове!

А може би не се върти,
А само си стои
И чака някой смъртен като мен
До нея да се приюти...

Оценяването никога не е било лесно за мен. Аз сменям оценките постоянно. Т.е. те са непостоянни. А и аз съм субективен, света е в рамки, всички са луди. Нормалността е пренебрежението, което изпитваш към хора, които просто не се замислят защо слагат неща в устата си.

Бягството е неизбежно. Бягството е клише. От клише в клише, за да се получи обратното, математически. Вино и свещи, за едни, за други е свинска мас и регулярно ако. Няма честност, няма доброта, всичко е измислица на една лоша жена. И не е честно. Но той се бори за правата си.

Как можеш да се бориш за нещо, което ти е дадено насилствено? Колко тъп трябва да си да защитаваш чужда кауза, с която няма как да си запознат дори и бегло, бидейки ползватор на нещо, което не можеш да обясниш - а именно, всичко.

Лодките на нашите мечти се разбиват в бреговете на нашата реалност, поставила се на място, на който никой не би поставил нищо различно, освен хоризонти. Но какво е хоризонтът, ако няма край? Какво е мечтата, ако не възможност на смъртен одър.

Мисията на човека е да си намери мисия. Любовта е онова прекрасно чувство, за което може само да се пише. И това, че има установен ред, по който да протече един живот, прави нуждата да откачиш още по-крещяща. Излизаш, не спиш, а всъщност не си мръднал. И обясняваш на другите колко не са в ред, нали.