да бъда ли твой глас,
музо на струните
и душа, когато издишаш
от грубите и недодялани
послания на времето,
тъй временни,
досущ като бремето,
което, носейки въздигаме,
снишавайки се ни убива,
докато умуваме и се вслушваме
и все недочуваме...
никога няма да бъда готов,
дори не помня собствените си
правила за хубав живот,
и що нося в себе си,
ме съмнява понякога,
дали разбирам,
или то повече от мен
всячески, повсякога;
гледайки за сигнал,
дали не подавам такъв
и дали да не повярвам
още на срещнатия пръв,
докато времето спре и после пак,
магически,
се завърти,
ден до пладне,
нощ с нощ се обричат
една на липсващата
и другата на последната
нещо някъде там присветна,
посъветва ме да прогледна;
защо отново не виждам
по-далеко от носа си и какво ме спира
да спася сина си,
грозни и той в мене скача
на сина си палача,
и какво ако плача?
и какво ако не?
въпросът никога Е,
там е слънцето,
там е морето,
там е планината
тук ти е сърцето
къде си, когато бие най-силно?
...убий детето
Няма коментари:
Публикуване на коментар