16.04.11 г.

Колко прост трябва да си, за да си забравиш багажа във влака?


Често си задавам въпроси, започващи с „Колко прост трябва да съм,за да…?” и отговора никога не е достатъчен. Мисля, че „много” не е достатъчно разтегливо понятие, освен когато става въпрос за мен. Случката е следната. Тръгнах да си прибера лаптопа, тъй като естествено по време на пътя гледах филм, за да не умра от тъпотия. И в момента, в който вдигнах глава, един приятел ме извика по име. Съответно аз се обърнах, логично, какво друго да направя? Да му кажа гледай си работата, ще си забравя багажа! Да, ама не, тъй като не виждам в бъдещето. Ситуацията продължи банално. Разменихме реплики, слязохме и продължихме да говорим. В един момент, сякаш усетих как кецките ми Converse в багажа тръгват за Казанлък без мен.Просто го почувствах тази раздяла подсъзнателно. Това е любовта. Трябваха ми точно части от секундата и един поглед в ръцете на приятеля ми, в които той имаше багаж и после в моите, които и без това винаги ми се струват прекалено празни… И така, събрах 2 и 2 и опааа, Добчо си забрави багажа. Първата ми мисъл бе да запаля колата, която оставих в Бургас и да изпреваря влака, после да избия всички мазни мангали, които са се наслаждавали на сака ми. После се обадих на майка ми панически и я помолих да ми даде служебната кола, при което тя отказа. Тогава просто почувствах как сърцето ми леко се пропуква и съзнанието ми започва да търси начин да лети, буквално. Майка ми пристигна, поисках да карам, но тя отново отказа и реши да се обадим на хора, които да посрещнат багажа в Твърдица и да го вземат. Ами през останалото време, докато пристигне? Това са шибани 45 минути, в които някой може просто да си го свали и после хората, които доста зле инструктирах как да го познаят, да не го познаят изобщооо! Отново се сетих за кецките и как повече може да не ги видя. Отчаях се. Това бяха единствените обувки, които не просто обичам, а боготворя. Чувствам се като жена в това отношение. За момент дъхът ми се забави, сърцето ми също, а очите ми се навлажниха. Опитах се да се сетя какво още имам вътре. И познайте какво. Други любими аксесоари. Няма да назовавам стойността им в левове, но стойността им в употреба може да докара инфаркт и на новородено. В последствие реших да се моля. Какъв друг избор имам, когато завися от друг? Обаче аз съм атеист… найс,а? В моя съзнателен живот случките, които са в състояние да ме изкарат от кожата ми са малко, но около 90% от тях са били в случаи, когато съм безпомощен и завися от някой. АЗ, ДОБРИН ШИБАНИЯ ЮНГАРЕВ БЕЗПОМОЩЕН! Как по дяволите това изобщо е възможно? Та аз държа света в ръцете си. Да, ама НЕ! Започнах да се успокоявам и примирявам, и малко по малко да съобщавам на майка ми какво има вътре и колко й е струвало. Тя се хвана за главата, докато караше. Оставащото време до вкъщи прекарах в безтегловност, но общо взето в главата ми се разиграваха героични сценарии, в които аз някак си догонвам влака, спирам го по средата на нищото и изкарвам всички, за да си взема багажа и да се успокоя, че не е бил докоснат. Или пък багажът ми изведнъж сторва крака, като в книга от Тери Пратчет и се връща сам при мен, независимо дали го искам…
Е? Колко прост трябва да си, за да си забравиш багажа във влака?

1 коментар:

  1. Толкова (дори и малко повече),че да си забравиш лаптопа, портмонето и личната карта в 23:30 в последния автобус за вечерта, претъпкан с ‘роми’, дънещи на GSM-ите си жестока чалга, отправили се към Люлин 1. True story! Нещо повече-януари е, преди малко повече от 20 минути си затънал в калта по софийските спирки, мокър до кости, на другия ден рано сутринта имаш изпит, а сега ти се налага да търчиш до Малашевските гробища в другия край на града, за да търсиш и без това вече почти сигурно загубения лаптоп. От Софийски градски транспорт, разбира се, са изключително любезни и ти обясняват,че не могат да направят нищо за теб, нямат връзка с шофьора на въпросния автобус и ти дават ясно да разбереш,че оттук нататък ти остават само напразни надежди в честността на братята роми и… молитви. Така и направих и в крайна сметка към един и нещо историята имаше добър край. Мисълта ми е- да знаеш,че не си сам в ‘простотията’ си :D

    PS:Виж,ако и моите Converse-ки- поостарели и леко избелели, но все така любими- бяха там, положението щеше да е буквално инфарктно!

    ОтговорИзтриване

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...