the season of sorrow

‘’ Suffering is one very long moment.”

От съседната стая се чуват заваляни думи - алкохол и сълзи - мъката на един 40 годишен мъж. Мъж, който обикновено мълчи и таи всичко в себе си, защото там е по-добре. Един мъж, чието самотно ежедневие започва в 4 сутринта и винаги свършва с ракия и салата.

Тя избра да работи в друг град и не му се обаждаше. Той бе мълчалив, защото това подсилваше спокойствието му и защото всичко му е ‘наред’ и си харесва отегчителното за някои, еднообразно битие. Спокойствие, нарича го той. Неговото спокойствие.  Онова, което остава, когато си с някого повече от 20 години и си знаете всеки навик, всяка малка подробност. Не сте си интересни, не си говорите, не си разказвате…

-Толкова я обичах…

И този мъж сега плаче на рамото на най-добрия си приятел. Плаче, сигурно за втори или трети път в живота си. Защото жена му го е оставила. Защото изведнъж, от нищото, неочаквано за него- затварящия очите си пред скуката, пред нейното (не)скрито недоволство, защото жените все така правят- тя му съобщава, че няма да се върне вкъщи, че не иска да го чува, дори да го вижда. Дъщеря й си има собствен живот в София, тя вече също е самостоятелна. Изживява онова, което е трябвало да изживее преди двайсет години. Втора младост, както биха го нарекли романтиците. Критическа, както се казва for real. Незадоволена, отегчена, изтощена, празна, спомнила си, че вече не е на 20 и е изгубила най-хубавите си години, за да бъде с един човек, който я приема за даденост... и отблъснала много други заради него... Най-накрая събрала смелост да вземе живота си в ръце, тя унищожава едно цяло, към което дълго време е принадлежала, но и което я е уморило до състояние на ментална несъстоятелност.

Той казва, че е знаел не от вчера. Казва, че е имал възможности, но никога не й е изневерил. Пита какво толкова е направил, че да му изневерят.  Толкова чист, толкова наивен, толкова голям и силен, а всъщност толкова слаб...

Родителите ми се опитват да му помогнат. Мама изпозлва обичайните женски успокоителни думи, татко е в недоумение и несръчно се опитва да разбере какво се случва и да го успокои, а всъщност го разстройва още повече.

А той всъщност е знаел.

През всичкото това време е усещал е нещо,  докато един ден, сам, пак сам, отхвърлен и то по един брутален начин, насред пътя, изоставен, не си го признава пред себе си. Страданието става осезаемо и реално, а не приглушено в слепотата на ежедневието, на бита. Самотният бит. Понякога хората избират сами да затворят своите очи и се преструват, че реалността не съществува. Бягат от нея, за да запазят и малкото, което им е останало – спокойствието. И ако той е можел да се примири някак с нея, тя не е могла да се примири с примирението му.

‚We cannot divide it by seasons‘

Не можем, но е есен - ранна, не астрономическа, а душевна. Септември. Падащи листа и тъмни облаци. Аромат на влага и чистота. Аромат на приближаваща смърт, вярно- красива, цветна и уханна, но все пак смърт. А и идва зима... Самотна, без никой, който да те стопли,  да ти направи чай или горещ шоколад или просто да се гушне до теб. След толкова много време... Тя ще изчезне там, а той ще си остане тук – мястото, което някога е било дом на две сломени души, сега са просто четири стени и спомени за тишина, която вече няма да е споделена. И това е.  Край.

‚With us time itself does not progress. It revolves.'

Не е първият, нито последният на когото ще се случи. Едно от последните здрави социалистически  семейства, които познавах и давах за пример, се разпадна. Остана моето. И всички те - жертви на едно тягостно време, на история и глупави нрави, ‚морал‘ и изветрели ценности, когато хората са се женели, за да правят деца или са правили деца, за да се оженят, на по 20 години, че и по-малко- сега теглят. Теглят много. И го показват- не с думи, не с нравоучения, защото те все още си мислят, че са били прави - а с грешките си на своите деца,  какво да не правят.  Децата се учат от грешките на родителите си или ги повтарят. Получават свобода, която техните родители не са имали.

‚Каквото е било, то е и сега и каквото пак ще бъде...‘

 А нима и моето семейство е перфектно? Нима тук ги няма безсловесните вечери, мълчанието, подхвърлянията, безразличието, отегчението? Нима тук я няма липсата на желание да се целунат, да легнат в едно легло, да правят неща, които карат децата им да се мусят, защото те са родители и не би трябвало вече да го правят?! И тях ги държи навикът, и тях ги държи чисто приятелската обич и близост. Не страст, не желание, не силно сърцебиене, не скрити погледи и усмивки, не тайни докосвания, романтика,секс...

‚The paralysing immobility of a life every circumstance of which is regulated after an unchangeable

Pattern‘

-Тя не ме обича. Какво мога да направя?...

ТО винаги се случва. Пример, след пример, след пример. И ние сме зашити, вкочанени, вледенени, закрепостени в шаблона. Никой не може да избяга от шаблона.... Това е вселената на човека. Това е крайността на безкрая. Това е краят на осъзнаването, на търсенето, на разбирането. Това е... И да искаш, и да не искаш, следваш шаблона. Опитваш се да знаеш типовете хора, да знаеш какво да очакваш и никой с нищо да не може да те изненада. Учиш се от грешките на другите само за да станеш сам безгрешен. Само за да се окажеш единственият безгрешник в един грешен свят. Е,и?! И да го осъзнаваш, какво можеш да направиш? Хм?

‚For us there is only one season, the season of sorrow‘

/Този текст не е мой, а принадлежи на автор, който изрично отказа той да види бял свят, затова го пускам тук. :)/