31.10.12 г.

When in Venice

Ден..между 7 и 8 - не съм сигурен още. Предстои разследване чо случая. От долу-горе толкова дни съм из улиците на Италия...

...И този влак пристигна прекалено бързо. Искаше ми се да поостана поне още час-два на закрито, топло и приятно...

Умора... Не съм спал поне от 20 часа, и ме чакат още... Не знам. Истината ли? Ами, както и да го погледнеш, не мога повече. Но това не е от значение.

Венеция, Санта Лучия. Тук съм. Тук съм, но ме няма. Харесва ми, все още..

Трябва да взема решение дали да прекарам  две вечери по венецианските тесни улички, или да прекарам само една, а на другата, срещу 18€, да спа у непознат срещу обещание за самостоятелна стая, кафе, закуска и...10 минути от Гара Местре, които в последствие се оказа половин час.

Проблемът - 20€ са всичките ми пари + карта, която вчера на два пъти отказа... Не мисля, че е разумно да пробвам да прекарам 48 часа с 20 евро по улиците на Венеция, но ако успея...

На пук на умората, на пук на натоварването, на пук изобщо на тялото и нуждите...

На границите на възможното, отвъд границите на разумното.

В дъжд и студ, като един истински хайдутин, безстрашен... Да, бе, да.

Ще спа у Фернандо, чиято фамилия не мога и да си представя, че мога да изпиша или произнеса, предполагаем индийски произход и...no further data delivered.

Към него ме препрати couchsurfer, която каза, че е nice, open-minded  massage therapist. Те всичките са open-minded, но това определение, поради наличието на субективизъм и други подобни фактори, не винаги позволява толерантност в границите на приятността.

Санта Лучия - централната гара. Реших, че ще прекарам тук следващите пет часа, защото  е полунощ и когато има отворен бар - тук кафенетата се наричат барове - ще пия капучино и нататък е лесно. Да, ама не. 10 минути след като седнах, един карабинер каза нещо на италиански и по думите разбрах, не ме питайте как, че трябва да се чупя...

Стоя и се чудя, чудя се и стоя, силен ли съм колкото ми се иска, или съм обикновен.

И двата крака ме болят при всяка стъпка, в някоя или няколкло точки, но е преудолима болка. Чудя се какво ли щеше да стане, ако не беше.

Тръгнах. Трябва да продължа. Поредната нощ на улицата - чудо голямо. Не ми е за пръв път.

Още с излизането и минаването на първия мост, вече краката ми бяха, отново, мокри. Усетих студа и с най-безчувствените си части на тялото.

Брули ме дъжд. Онзи дъжд, на който винаги съм се радвал... Не сега, приятелю, сега спри.

Знаех, че ще се изгубя. Дори тръгнах с тази идея. Тук посоките наистина придобиват свой живот, като например - не можеш да вървиш в една и съща посока за повече от две минути.

Вода се плиска от всяка страна и звука преобръща червата ми всеки път. Всеки...

До този момент не осъзнавах колко много я мразя тая проклета вода, как ме дразни, че е навсякъде и...

Вятърът трещи външните прозорци, плъхове се разхождат из краката ми, а тялото ми, под натиска на раницата и безсънието - подава оставка за пореден път.

Няма кой да ти я приема, приятел, продължаваме.

Мракът е толкова плътен, че ако единия ми крак тръгне без другия, изобщо няма да го забележа.

Няма пукнат човек, нито кучета, нито котки. Само плъхове. Реших, че по погрешка съм попаднал на снимачната площадка на хорър филм, и това всъщност не е Венеция.

Студът...от страх бях забравил за него. Трябва ми бар. Незабавно.

Не исках да зная колко е часът. Лутах се. Уличка, вода, мост. Уличка, вода, мост, вода.... Приближавах се до всяко едно светещо място, но нищо не работеше. Започнах, полека-лека, да се услушвам за убежище.

Любими са ми тия банкомати, които са на закрито, в стая.

Бар! О, да. Доближих се веднага, свалих едната от двете си качулки, за да изглеждам по-малко бездомен, отколкото съм. И натиснах вратата. Май правя нещо грешно. Пак я натиснах. Та вътре имаше хора, мамка му.

Изнервих се допълнително. Агресия - това със сигурност щеше да ме спаси временно.

Мислех си и за бензиностанция, но на острова няма път за коли. Само за лодки - после реших да се навра в някоя лодка и да се загърна с покривалото.

Сигурно съм вървял поне час, полу-безцелно, проверявайки всяка светлинка.

Бар. Да! Шансовете ми за оцеляване се възстановиха. Сега само трябваше да приемат карти, и тя да не откаже като вчера. Знаех, че няма 6€ в картата, но можех да си опитам късмета с по-малка сума.

Проработи. Спасен съм. Чаша червено вино, и съм там...

40 мин по-късно дигнаха последния стол до главата ми. Fuck...

Предадох идеята, че има шанс да не съм на открито, но възстанових малко температура на тялото, та, нека намерим тая Академия - едно от двете места, където се пресича големия канал.

Ако искаш да навлезеш в сърцето на острова, следвай посоки Академия/С.Марко. Ако искаш да се разкараш - Феровия.

Посвикнах с водата и дъжда спря, а плъховете ги беше страх. По-късно имах шанса да наблюдавам как един плува в канала.

Започнах да снимам, тъй като имах някои идеи, дигитален апарат и време за унищожаване. Outta boy.

Мисля, че направих най-добрата снимка в живота си. Не, сигурен съм.

(псевдо)Артистът в мен се събуди, а и обстоятелствата бяха на моя страна. Aggainst the odds - my thing.

Неусетно стана 4 часа и вече бях уверен, че почти е свършило. Започнах да надушвам миризмата от пекарните - всеки бар сам произвежда т.нар. си брьоши, т.е. кроасанчета.

Най-накрая намерих банкомат. Набързо се шмугнах в стаичката, но не се задържах много, тъй като в момента, в който спрях да се движа, тялото започна да се отпуска, а не можех да си го позволя.

30 мин по-късно отново бях в движение - с тези мокри обувки работната температура на тялото ми беше единствения шанс.

Минавах някакви мостове, озовавах се къде ли не: мръсотия и мизерия, уникални гледки от брега, гаден вятър и...романтика във въздуха.

-Значи затова Венеция е Венеция, - помислих си, когато пред мен се разкриха невероятни светлини. Обожавам светлини.

Определено се върнах към живот. Реших да се запътя към гарата и да подремя 10-15 мин в някой влак, преди да тръгне.

...Обаче съм задрямал и влака е тръгнал. Събудих се панически, докато спираше. Местре. WTF, слизам.

5:30. Отворен бар, файнъли. Уно капучино пер фаворе. Ееее, брьош чоколате, си? Грацие, синьор. Прего

Не знаех повече италиански, но не ми и трябваше. Сега единственото, което остава, е да не заспивам следващиге 5 часа...

След третото капучино в различен бар, картата ми продължаваше да работи. Майка ми е съумяла да прати нещо насам. Към 8 изпече невероятно слънце - за 4 месеца в Лондон се научих да се радвам на всеки слънчев лъч, сякаш е последен -  имах повече желание за живот и тръгнах обратно към Санта Лучия, която е на 10 мин от Местре, което все още било Венеция.

На светло изглежда по различно. Но и пълно с народ. Прииска ми се да е нощ и празно, отново. Реших да отида до Сан Марко.

Венеция обаче бавно и сигурно се наводняваше. Като пристигнах на площада, все още имаше сухи части, но не задълго. Беше атракция - за тия с ботуши. За Добчо, уви, беше трагедия. Щастлива такава. Отне ми над час да намеря уличка, която не е наводнена и през която да се измъкна и да потегля към Фернандо, дъ индиано сейвиър...

Девети ден, всичко е към своя край, доволен и задоволен сън. Ден девети, Добрин е добрети. Дали защото спах 16 часа, или защото се сабудих от самосебе си, без някой да ме притеснява - нещо, което не ми се беше злучвало през последните 8 дена, не знам, но е хубаво. Днес мога да правя всичко. Буквално. Е, всичко, което не включва пари, защото ми останаха около 5,80€, от които 5 ми върна невероятния ми домакин, който ми дължеше 2, но това е друга тема. Ходейки и пишейки, изпуснах Венеция Местре. Да, и аз още не съм сигурен как това се случи. Понякога толкова се унасям...

Сега съм по улиците на Венеция, защото мога, защото нищо не ме спира, имам и времето и въможността. There's no place i'd rather be. Нямам нищо конкретно за правене/гледане, защото вчера изринах всичко или поне възможното и най-вече това, което не изисква плуване of some kind.

Красиво е. Не конкретно мястото, а това че съм отпочинал и наистина мога да се насладя, без да се притеснявам как и къде ще прекарам нощта. Венеция има своята приятност и през деня, въпреки гъчканицата и наводнението. Единственото, което се изискваше от мен, е да приема този дар , защото съм далеч от идеята, че заслужавам всичко това...

После се обърнах към водата в джоба си, San Benedetto, която тук, естествено, е почти без пари: "Можеш ли да останеш на мястото си през следващите няколко часа, или поне, ако решиш да падаш - да ме предупредиш малко предварително?"

Някъде из улиците, докато обикалях, чух много приятна музика, която просто допълни настроението ми. Пуснах няколко монети на мъжа с китароподобния музикален инструмент - почти всички, които имах, но без да се двоумя - беше много добър. Реших да послушам малкo, но явно децата бяха свършили училище, защото шумът, който създаваха, разруши уникалния момент.

Тогава си помислих, че пълното щастие, както всичко останало, е достатъчно да трае и само няколко секунди, стига да си в състояние да го оцениш. Ясно е, че в следващия миг ще изчезне, но не за това живеем, нали така?

...гледайки и аз не знам какво, забелязах жена , на около 50, надвесила се над прозорчето си. Тя ме погледна и аз веднага извърнах поглед - рефлекс, с който не се гордея. За секунда осмислих ситуацията, обърнах се и й се усмихнах, просто така...и тя ми отвърна с още по-изразителна усмивка.

-Значи така изглежда щастието - помислих си.

После се подхлъзнах, и паднах в един канал.

to be continued

Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...