"Понякога трбява просто да натиснеш единственото копче на телефона и из угасналия дисплей, да огледаш ...(пауза)... не друго, а своето собствено лице. "
Уморен ли си? Разбирам те. Някога и аз изглеждах така. Но после заваля.
Може и да видиш над себе си паднали някакви сенки, торбички и други неравности - симетрия ли бе да я опишеш, - но всичко това се оправя. Вдигни глава, насочи я към слънцето и погледни пак.
Може би липсва нещо, но това едва ли е така. Ако е така, то е временно, като всичко останало. Временно и тленно. Някога аз и ти бяхме срещу и със света, както казват. Някога искахме да извадим общия трън, но не бяхме готови за последствията.
И аз си тръгнах. Тогава, спомням си, не спираше да вали. Само че аз бях другаде, където климата е с други измерения. Намерих подслон и се скрих, стоплих и надвих страховете си, за да се изправя с нови сили, срещу нови предизвикателства. Изправих се и разбрах, че няма нищо. Главата си ли бях подал прекалено високо, или я бях забил в земята, то е едно и също.
Сега пак вали и ти се сърдиш, но и двамата знаем, че с теб никога повече няма да се погодим. Ние с теб сме като време и слово, само че словото е без време, както и обратното. А и някой си е забравил химикала, ще речеш...
И все пак, капките вода са проблем само ако имаш броня, защото тя ще раждяса върху теб, и ти ще трябва да я лъскаш. Предмет, а всъщност метафора, но какво ли ти обяснявам, и без това всичко неизказано между нас е само въздух в безтегловност, ти отне гравитацията ми, аз те направих по-тежък от целия свят.
Казах ти, че изкуството не бива да се обяснява какво означава на простолюдието от неуспелия артист, както и че обществото няма морално прави да се меси, помниш ли? Бурни времена бяха, но и двамата знаехме, че не ще родят добро, че само варварин би бил в състояние да раздвижи селото - като извадено от Кавафис, нали?
Сега всичко е застинало.
Не беше така като гледахме звездите от едно равнище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар