Другите – насъщен стимул за цяла една народопсихология. Или
поне една. Може и да са повече. Казва ли ти някой?
Дочувам, разбираш какъв си по критиките, които отправяш към
другите. Казват ми го по-начетени хора. Бих казал, ако е така, приятели, ние
сме фекалии. Шега. (да бе?)
Изведнъж станах по-добър към другите и спрях да им диря
сметка за духовната нищета, подозирайки своята собствена. Та нали и аз съм бил по онези места, и съм употребявал от онези неща.
Като всеки виден лаик, разбира се, миналото съм заровил в
чекмедже, заковано с над десет пирона и после съм лепнал плакат „не пипай”. Зад
плаката обаче прозира „само при необходимост”. А нуждата, какво е, ако не липсата.
Нонсенс. Бих добавил и, ако позволите, малки недомлъвки.
Като тази, която гласи, че всички са равни. Че всички сме
братя и прочие. Прочее, не сме ли? Ама и да сме? Брат срещу брата показват по
телевизията, която, разбира се, не гледам, но допускам, че може и да съм прав.
Ако не съм – оставям го на вашето съзнание.
Да се обърнеш към някого, изобщо, било то и от куртоазия,
може да доведе до неочаквани съдбини и красоти (мизерии). Обръщането, само по
себе си, е ритник в лицето на миналото и целувка в плик, запечатан и
подпечатан, адресиран до утре, може би?
Та исках да се обърна към вас и да споделя, че оня ден, ако
не ме лъже паметта, докато се возех на стоп, видях поне две костенурки да
пресичат пътища, по които се движат над сто автомобила в час.(или повече).
Малки същества, а големи приключения. Или не признаване на обстоятелствата? Не
приемане на всичко друго освен заветното, да дишаш малко повече, да гледаш и да
пипаш не бетон, а трева.
Мили, изгубили сме битката, а войната е на прага, а ние
знаем само как да си цъкаме по телефоните. Червена лампа – сега.
А после, да си хапнем, освен, м? Какво друго мога да
предложа, да видим…
Няма коментари:
Публикуване на коментар