Стоя си. Все още се подава мек дим от две прясно загасени
свещи. Защо изобщо ги запалих – сякаш това беше последното нещо, което извърших
с желание. Сложих дърво в печката, но и това, усещам се, правя механично.
Но сякаш механизмът у мен секна. Винаги съм се чудил какво
да правя, и сякаш винаги съм съумявал по някакъв начин да продължа. Винаги са
ми подавали нещо от някъде за правене. Главно идеи. А сега, обърнат към себе
си, аз нямам какво да правя. Аз съм излишен, неспособен.
Казват, най-лесно е да кажеш не мога. Не е така. Това е
колкото лесно, толкова и трудно. Едно е да кажеш не мога когато те мързи, друго
е, когато стоварваш цялата си екзистенция, всичките битки, рани и руини в
душата си в една безпламенна въздишка – не мога. Ехото, дори, е съкрушително.
За теб. За мен, в случая. Защото другите са извън уравнението.
Да, по тях(другите) се разбира, че съществуваш и си избираш
какво да (не) правиш, и
когато се абстрахираш. Оставаш без нищо. Сам със себе си, сам в/с една
празнота. И не е яко, но е първото нещо, което сякаш правиш ти. Което не са ти
казали или не ти е било подсказано.
Ще ми се да знаех какво да правя. Да имах цел, мисия в
живота. Да се биа сас лошите, да ощастливявам обществото и всички и всичко. Но
не ставам.
…
Просто искам да си разказвам, да ти споделям. После
осъзнавам, че това е смотано и самотно. И ми харесва. Измислих си. Нямам
мнение, но имам система от схващания, която ми определя мнението така, че да
изглежда…
Няма коментари:
Публикуване на коментар