high on dreams

Ако самотата си имаше име, щеше да се казва човека с балоните. Онзи, който ходи сам по улицата и се разминава с куп хора, но единственото, кеото се забелязва от него, са летящи балони на връзка, която стои хваната за нещо подвижно. Последното би било логично и допълващо картината да е старец, но в наши дни няма нужда да си стар, вече, за да си похабен. Забил поглед в изпопадалите есенно кафеникави листа, човекът ме подмина и балоните му сториха същото секунда по-късно, сякаш кончета препускаха на забавен кадър. Преди това обаче аз го наблюдавах, опитах се да се върна в детството, да си изпрося балон, но тъгата надделя пред носталгията. От тропотното и монотонно провлачване на изморените му крака, които сякаш се самоповдигаха като един добре изхабен механизъм, ставаше ясно, че днес не е бил особено по-различен ден от вчера. Макар няколкото хврърчащи хелоу-китита и дъгисти еднорози да имаха развеселяващо предназначение, сега физиономиите им бяха безизразни и мрачно гледаха прегърбения тъмнокож самотник, в чиято уста небрежно се сгушваше отдавна изгаснал фас. На главата си имаше клюмнал надолу каскет, който сякаш показваше иронично как понякога, от дълго втренчване в звездите, естествено вратът отмалява. Отмина и този мечтател, по пътя си и диря не остави. Досущ като нас, самотните и ненужни, почти незабележими съществувания. Балоните продължиха да се клатят известно време, смалявайки се с отдалечаващия се образ, докато не изчезнаха напълно. Сега един спомен ги замества, една стопляща картинка. Толкова сме заменими, гаврошовите братя...