критие

Правиш стъпка и неусетно сякаш животът пак е започнал. Все е за описване как навън преобладават животински звуци, но съзнанието отрича възможността за описване на котки, на които им е станало скучно. Сигурно е студено. Трябва да е. По това време винаги е. А всъщност за времето бях тръгнал да споря, че няма значение. Ами, да! От къде на къде пък ще има. Да се оставим на времето. Временно.

На следващата стъпка вече си несигурен и се оглеждаш. Тъмнотата е заблуждаваща, но въпреки това все някакви изкуствени светлинки ще се намерят, за да изгубиш чувството на изгубеност. Можеше да е другаде. Можеше да не съм тук, където се намирам. А може и да съм другаде, само от количеството светлина зависи да се разбере. И от броя на стъпките.

Казват, че колкото и да стъпваш, все е недостатъчно. Продължих. Каквито и форми на живот да се спотайват в мрака, бих ги посъветвал да си намерят работа. Нали така съветват всички в наше време.  Та и аз така. Зоната на комфорт.

И се пуснах, но се блъснах. Обстоятелства. Духът, крещях, духът недейте! Но затворите са повече от свободните зони, ако изобщо подобна съпоставка е възможна.

Стигнах до извода, че разочарованието е толкова голямо, че само позитивни неща могат да се случат и всъщност те не са спирали. Спират забелязващите да се оглеждат.

Има ли за кога да (се) крием?

С благодатността на един поглед към разсейване на несигурността.

Достатъчно безсилни.

Инерция.

Тогава идва един такъв момент, в който целия свят сякаш затихва в очакване на шум. Този шум, обаче, не може да се долови с ухо, същевременно не може и да бъде пропуснат. Шумът от звук, наподобяващ вътрешно усещане за звук, който се е състоял само в имагинерното пространство. Имплозия. Очакването ескалира и всичко нервно утихва. Пуф.

Докато изкуствената светлина нищо не я бърка.

Е, може би само електричеството, нали?