Правят го това хората. Поставят мрежи, за да не влизат мухи. Убиват светлина, за да не им свети в очите. Затварят въздуха в пространства, за да не им духа. И те гледат накриво, ако днес не си се сресал, бръснал и прочие. Т.е. ако днес не си като тях.
Обществото така си е изградило устоите, че вече ми е трудно да кажа дали това още са хора, или купчина от правила, от така трябва и така не трябва. Та чак животните ги хваща параноята.
Хапвах пиленце тези дни, та ми останаха кокалчета, това исках да кажа. Махам скучната мрежа за мухи, защото, макма му, не стига малкото свобода, ами и в собствената кутийка допълнителни ограничения. Подавам си главата и за пръв път през деня нещо хубаво. Да, това исках да кажа.
Едно кученце, маркирано на ушенцето. Т.е. не точно куче, а каквото остава от кучетата след като ги кастрират. Чудя се, какво същество трябва да си, за да се намесваш така грубо и неетично, неестетично, дори, в житие-битието на другите същества. Само хората са толкова глупави. Та, кученцето живяло сред хора и заприличало на тях, т.е. започнало да хапе. Ухапало някой човек и човека веднага, видял себе си в огледалото, го кастрирал.
И горкото, вече няма за какво точно да живее, конкретна цел в живота, единствената му е отнета. Те, възрастните хора, те имат висши цели. Некастрираните кучета не влизат в картинката. И след като са му отнели едничкото занимание, то вече се разхожда само. Защото не може да се самоубие, предполагам, прекалено пленено е от природата си, нали нямат разум.
Хората, бъдейки единствените разумни същества, най-доброволчески са се отказали отдавна от това си свое свойство в полза на висшите си цели.
Та аз съм си подал главата и, така или иначе има оглозгани кокали около мен, защо да не му ги подам. Хвърлям първия - малко гръдно кошче на малко сладко пиленце, паднало жертва в името на великата хуманна човешка раса, - и кучето се стряска. Викам му, нали е мой човек - ще ми се и аз да бях кастриран, та наистина да се чудя защо живея - хей, брате по неволя, бау-бау, кучи-кучи. То не ме отразява. Дотолкова е заприличало на човек, та даже не му пука и за тези, които, уж, според самите себе си, искат да му направят услуга. Та му хвърлям остатъка от кокалите, а то се стресна и избяга. Можеш ли да го виниш? След като вече веднъж са му подхвърлили нещо, и това му е коствало онази му работа.
-А, не, - представям си рекло си е кучето на ума, - този път ще си го спестя.
До тук с мита за кучетата и кокалите. То, всъщност, кой човек обича кокали? Не че не познавам такива. Да. И такива съм срещал
А всъщност, може и да се е зарадвало и в еуфорията, да е забързало към приятелката си, да я извика, за да споделят скромния обяд. И без това вече само това им е останало...
Няма коментари:
Публикуване на коментар