Всичко се чупи. Няма нито смисъл, нито мисъл. Хващаш, носиш и готово. Плащаш и честито. Вече си голям. Място не остава дори за срам. Чупиш, блъскаш, извиняваш, продължаваш. Сякаш има смисъл. А нима няма! Усмивка, премяна, всяка брънка засмяна и давай. Докато може. Докато някой иска. Се тая, всъщност, нека искат. Нека, но уви. Кълбо от нерви, щастието първо се изнеся. Достойнство ли, то само не се понася. Сам със себе си споря, докато се оборя, после си лягам. Преди това бира, докато се побира. Докато се побираме, драги, а дори не се разбираме. Няма и нужда, нуждите всъщност само движат, а уж нямало движение. Що за застой, аз свиря отбой, а светът нека си продължава. Нека се забавлява. Аз ще пропусна, но как да напусна. Нали не би трябвало да е по собствена воля. Всичко друго ти дават, не и финала. Място няма за край, затова, свиркат другарите, вземи се предай, на безсмислието се отдай и така. Инак не може. Що може, няма значение. Важното е да има снушение, ментално. Докато целия свят се побърка. Нека се бъркат, мисля си, защо се бъркат, обаче, на мен, жалния трагичен герой без причина. Какво пък, нали и аз ще се спомина. Спомняйте си и вие, не че има какво. Душа, слово, и дума да не става за зло. Думите и без това не стават. Какво става, въпрос реторичен, кънти от наздравица... И нищо. И нищо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар