От нежния дим, изведнъж, котка появи се. Грациозно изви се и в край мен се разходи. Не исках да я галя, за да не изчезне. Знаех, че няма как да остане. Вятърът на подмяната щеше да я отнесе. Всяко наше сега е обречено, с минало да се замени. Времето отмива всичко, грозно и красиво. Ценното обезценява се, спомен само ни остава във вечната забрава. Стикс, it stinks.
Танц и изкуство, виждат очите ми, чувство на приятност в душата се загнездва, но буря идва, бягай, скрий се. Небето затъмни се. Чувах гръм и тряс, от огъня родени. Всичко, всичко се трие като от нищо, измества се, заменя се с отсъствие и празнота - да се запълни, нареждам, веднага. С какво. Представа нямам. Докато се усетя, неусетно в размишления и страсти, котката навън излезе. Какво да (се) прави. Мисълта ми, обременена от крайното, изгони я. Единствено духа, подобно на дима, може да твори. Единствен той от крайното остава незасегнат. За него няма граници и крайности. За него има само танц, музика, въжделения.
Неизбежно погрозня и мисълта ми, защото не исках всичко да свърши, когато беше в своя пик. Не съм от тези, които искат да слизат от върховете. Теченията, уви, отнасят ме. Като фас в реката. Като дете в капан, без право на обсъждане. Да скочиш или не, туй е въпроса. Да бъде туй, що с думи не се зове. Пропиляности все. Разпилян и аз, готов, чакам, небето да отвори се. Отвори се, небе, погълни твоя жалък чужденец. С облаците да танцувам, извисявам се, от моя връх, и нека падна - ако ще!
Няма коментари:
Публикуване на коментар