From Paris with...luck

/Няма да разкажа история за Париж като цяло, защото те са много така или иначе. Всъщност това, което искам да кажа, ми беше спуснато свише – от моя учител по фотография, многоуважаваният от мен Саймън Роу. Той видя една от тоновете снимки, които бях направил и каза „Аз виждам снимката, но искам да знам историята. Защо не я разкажеш?” /

Всичко започна, когато обикалях парижките улици, насочил се към Айфеловата кула, защото, както можете да си представите, тя се вижда от далеч. Ходейки си, съжалявах, че няма да мога да се кача на върха на кулата, тъй като имах само 20 евро в джоба и с тях трябваше да оцелея 40 часа – без да спа, понеже нямах пари за хостъл.  10 от тези 20 евро пазех за Лувара, тъй като по това време още не знаех, че входът за граждани на ЕС между 18-26 години е безплатен…

Разходките винаги са приятни, но когато говорим за такава по Сена, всичко придобива съвсем друго измерение. Вниманието ми прикова нещо като аквариум, който точно по това време, около 8 сутринта, се почистваше от служителите. Тъй като ми бе причинен много сериозен натиск от страна на основната течноизпускателна система, търсех трескаво къде да отметна тази нужда, а аквариума ми се стори като място, където няма начин да няма тоалетна. Най-големият проблем на туриста е тоалетната или по-скоро липсата на такава. Париж е добре устроен от тази гледна точка, защото по целия център има Тоалетни-Совалки, които с натискане на едно копче се отварят и имаш до 20 минути да си свършиш работата. Така и сторих.

Наръщане видях войници – истински. Облечени в униформи и с автомати. Страшна работа. Хрумна ми, че денят, в който аз избрах да обикалям Париж, се оказа и изборен и като един талантлив-псевдожурналист веднага свързах 2 и 2. Забих поглед, за да не си помислят, че ги зяпам странно, както действително правех и какво да видя – банкнота от 10 евро на земята в една локва. Нещо от вътре ме сгря. Това в превод означаваше, че въпреки всичко ще се кача на айфеловата кула. Детската ми мечта.

Като малък имах много подаръци и картички, на които бяха изобразени най-често именно кулата и триумфалната арка. Може би поради тази причина отдавна исках да посетя Париж. Носейки обаче леко поръженческо самосъзнание и много празен портфейл, не вярвах, че това ще се случи толкова скоро или изобщо някога. Всъщност от Лондон до Париж и обратно ми излезе точно 8 паунда. J Чудесата винаги намират начин да си проправят път, а най-хубавите от тях са безплатни.

Ухилен до немай къде, не осъзнах на време, че всъщност извадих банкнотата от локва и, в бързината си, да не ме усетят войниците, все едно крада, съм я натикал в джоба си. Не след дълго се появи и неприятното разкритие, че съм се оцапал много брутално, но така или иначе трябва да свиквам с живота на клошар, по-скоро го приех като експириънс.  То всичко е експириънс nowadays. Търпеливо и грижливо изсуших и почистих късметчето си и се засилих към Айфеловата кула.

Опашките бяха огромни. Тъй като имах много време за убиване, просто се наредих на тази най-голямата и зачаках. Чаках около час. Вятърът беше ужасен. Измръзнах. Съответно пресуших чаят в термоса си, и отново се обади онази неприятна нужда, която те кара да изглеждаш като човек, който го лазят мравки. Всичко беше оградено с метални прегради, за да не мизерстват хората като мен – постоянно търсещи прекия път. Започнах трескаво да се оглеждам, тъй като нямаше излгед да се приближа скоро до входа.

Без да искам забелязах, че от другия вход, тъй като само два функционираха поради технически проблеми с един от асансьорите, опашката всъщност се източваше много по-бързо. Казах си майната му и се засилих на там. За има няма 15 минути ми дойде реда ми, нали съм обстоятелствено малоумен, установих, че предната опашка на която съм се редил две десетилетия, е била за асансьора, а тази, на която съм, е за пешаците. Така или иначе исках пеш. Оказа се, че е и по-евтино. Win Win. Взех си билетче – 9 евро до върха и затопурках весело нагоре. Снимах, стисках, подскачах и летях нагоре по стълбите, изпреварвайки всички останали стълбошественици. Винаги обичам да бързам пред всички. На стълбите бяха изобразени лица на известни французи, предполагам и се виждаха само от определен ъгъл. Някъде пък висяха изкуствени работници.

На тъй-наречения втори етаж имаше кафе. Изглеждаше страхотно. Пиеш си кафенцето, а под теб е цял Париж. Невероятно. Продължих мълниеносно нагоре и се наредих на следващата опашка – за асансьорът до върха. Бръкнах да си извадя билетчето, тъй като има билети само до втория етаж, има и до горе. Не го открих в джоба, в който го бях оставил. Леко претръпнах, тъй като бях по средата на колоната – ни напред, ни назад. Пробвах в другия джоб – същия резултат. Притесних се. 

Бях толкова близо и същевременно толкова далеч.

Следващите 5 минути минаха в нервно търсене на билета, който, очевидно, бях изгубил. Минаха ми десетки сценарии, включващи какво ли не, от сорта на „Бих ли се редил 30 минути на опашка, ако не бях убеден, че имам билет? Трябва да ме пуснете! Аз съм много известен българин. Няма да ме пуснете, нали?”, но винаги си отговарях с да. Когато дойде моя ред просто културно попитах колко ще ми струва "за до горе", тъй като съм си изгубил билета. Жената ми посочи, че има каса за загубеняци като мен, и начин, чрез който да не се редя отново на опашката.

-Може ли билет до горе, тъй като съм си изгубил моя?
- С група ли сте? –в тоя момент ми прещрака, че групите най-вероятно ползват намаление.
- Не. – ЗАЩО НЕ КАЗА ДА, идиот!?!?!? Тази моя честност понякога ме съсипва.
- 5 евро.

Добре, можех да отделя толкова. Това ще ми е за урок за следващия билет – непременно в джоб с цип.  Why always me? Както и да е. От където дошло, там и отишло. Късмет на половина. Повярвах си прекалено много. Бла-бла,  глупости - глупостта ми ме надигра. На слизане тестово пъхнах една хартийка в него джоб и какво да се случи – до долу вече  я нямаше.

Наблъсках се в огромния асансьор за топа на айфела, като възпитан българин, хем блъскайки се, хем правейки място на хубавите девойки да минат точно пред мен. В последствие като още по-възпитан – им се усмихвах и ги питах как са. С изненада установих, че някои от тях, разбира се, са тук с бащите си. #fail

Накрая дойде и логическия завършек. Върхът! Охааа. И какво – духааааааа. Ужас. Вятърът направо ме пронизваше. Отиде ми прическата. Направих си настройките на Канончето и давай. Джаста-праста изтрещях колкото снимки успях, от всеки ъгъл, разбира се, в стил японско турист – и така докато ми замръзнаха ръцете. Реших да снимам и себе си - #anotherfail.  Такава блъсканица беше, че почти не можех да си намеря местенце, от което да снимам на спокойствие. Всъщност какво ти спокойствие с тази отделителна система.

Горе не беше нищо особено сякаш. По-якото беше самото чувство, че стоиш на една от най-високите точки в Европа. В краката ти е цял Париж. Виждаш всичко, но най-сериозно се открояваха Монмартр и Монпарнас, разбира се.

Прибрах се на топло, точно под един климатик до асансьора, тъй като много добре осъзнавах, че вечерта също няма да я прекарам на топло и трябва да се пазя колкото мога повече от измръзване.

На всичкото отгоре чаят ми свърши, а чая в Париж струва 5 евро. Не ме питайте как разбрах.  5,50 ако трябва да сме точни. 

Надолу, така и така реално погледнато бях платил цената на целия билет с асансьор, реших да сляза с асансьорите, тъй като контрол има само нагоре. Докато чаках един от асансьорите пред мен се нареди една красива розова бебешка количка, а момченцето в нея се беше напишкало big time. Даже се опитах да го снимам, но без светкавица това се оказа безсмислено. Подсети ме, че за да не направя неговия номер, трябва да проявя малко креативност по въпроса.

Като пристигнах на втория етаж първата ми работа беше да разтоваря трафика , но пред тоалетните имаше опашка. Вгледах се. Опашката беше само от жени. Минах елегантно в дясно, пререждайки 10-15 същества, които не казаха нищо – ахаа, появи се на хоризонта и мъжката тоалетна, която по ирония на съдбата беше празна.

Почувствах се отново човек и спокойно се наредих на поредната опашка за последния асансьор. Имаше табела да се пазим от джебчии. Каква хубава идея ми дадоха, само дето аз съм може би най-некадърният джебчия оf all time…


The end.


P.S This is me freezin