lonelish

Тъжен съм.

Отново.

Случва се.

От време на време.

В най-неподходящото време. Всъщност като се замисля едва ли  съществува време подходящо за тъга. Който е измислил тъгата, трябва да се гръмне. Оh, wait…

Всичката красота, която създавам в главата си, ме натъжава.

Всичките възможности, които пропилявам в главата си, ме огорчават.

Нещата се случват много преди някой да си ги е помислил. Много преди замесените да предположат, че може да се случи нещо такова.

This is me.

Не е като да не искам… Просто ме е страх… Страх ме е да ми пука за някой.

По онзи начин.

Приятният.

Защото ЗНАМ какво ще се случи.

Винаги се случва.

Най-лошото / което, разбира се, както много добре знаем, за всеки е различно, индивидуално, като например : за кравата може да е лошо да яде британска трева, докато за козата тя да е идеална. Но това е, което има за всички – трева. Ако не ти харесва, стани коза. /

I can no longer enjoy the way I used to do it.

Счупен съм, но не кардиално, а интелектуално. (почти кардинално)