23.05.12 г.

Следващото лято

/Историята е стара и кратка, случайно я намерих из архивите си и реших да я публикувам тук, въпреки че типа контен е различен...Enjoy/



-  Добро утро, нима си тръгвате?
- Да, всъщност да. Тръгваме.
- Защо, толкова ли ви разочаровахме с обслужването си?
- Не, няма такова нещо. Просто парите ни свършиха и тръгваме.
- Лоша работа. Аз имам изпит след малко и тъкмо тръгвам и аз.
- Къде, тук някъде има университет ли?
- Да, в близкия град.
- По какво е изпита?
- Това е момент, който предстои да бъде уточнен, не съм много сигурен. Е, аз ще тръгвам, за да не закъснея. Може би ще се видим догодинаJ
- Не. Няма да се видим…
- Моля, какво искате да кажете?
- Ами, вижте, и двамата с жена ми сме тежко болни и едва ли ще изкараме до следващото лято.
-  …
- Такъв е живота…

…И се усмихнаха. Те знаеха, че ще умрат скоро, че ще напуснат този скапан свят и се усмихнаха. Не го проумях. А бяха толкова хубави, честни хора. Замисляйки се за спомените ми с тях, всъщност, ние им поднесохме отвратително ястие преди два дни и това ще е едно от нещата, които последно са яли. Разочаровахме ги. Разочаровах ги.

И от къде на къде трябва такъв да е живота?!?!?!

Съзнанието ми се разбунтува и усетих прилива на агресия по гръбначния стълб. В този момент осъзнах, че аз няма да ги видя повече. Скоро и света няма да ги види повече. Аз не знаех какво да кажа. Почувствах се като нищожество. Какво можеш да кажеш на някой, който си отива? Нима думите имат значение, когато нямат сила? Когато процесът е необратим всичко става излишно. Всичко.

Истината беше, че те бяха възрастна двойка, жената се придвижваше благодарение на поставка за подпиране, а мъжът трудно говореше. Те бяха бедна, но истинска двойка. Използваха последните си пари, за да прекарат последните си дни в България. Заедно. Като за последно.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...