1.12.12 г.

Not


Нощна лампа и няколко увиснали сенки. Огромен прозорец, през който се промушва единствено пълната луна – точно срещу мен.

От височината, на която се намирам, битовите светлини не засенчват идилията. Единственото нещо, което ме плашеше в този момент беше, че луната ще се махне и никой вече няма да ме погледне през тази нощ.

Лежа и гледам към малкото осветени облаци, представям си, че съм някъде в небето…

В ушите ми кънти някаква музика на чужд език и цялата стая крещи самота. Студът пронизва всичките четири пласта плат, които съм поставил под формата на отбранителна стратегия.

Не, братко, не.

Някаква окаяна звездичка се бори за внимание до луната, но облаците потулват опитите й да отрази светлината – тъй като звездите не светят, а отразяват, също като хората – на всеки две-три минути.

Интелигентните хора се стремeли към спокойствие, а артистите, към отсъствието му – интелигентният артист какво ли прави.

Хем е видимо, хем е красиво. Реших, че аз му предавам тази аха-аха романтична форма. Отново се зачудих къде съм блял през всичките тези години.

A candle, that’s what I need.

P.S. can you feel the love, I can feel it too.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...