25.04.13 г.

размисли в (поне) три микро(а)тома II


част последвала


Понякога, когато стоя и наблюдавам как хората вечно бързат за някъде – е, в България не толкова, колкото в по-развитите страни, и все пак – се чудя, ако ги спра и ги попитам „Извинете, забързани човече, за къде така сте се разбързали?” , дали ще ми отговорят нещо различно от „бързам за работа, университет, болница…” или която и да е друга заробваща институция.

А какво стана със свободният дух, с човека, който разполага с времето си. Изглежда, че трябва или да си богат, за да разполагаш с времето си, или да познаваш някой такъв, който се е съгласил безусловно да се грижи за теб. А как се става богат… Няма нужда да ви казвам, така най-много да ви погубя. Част от многото.

Светът е така устроен, или поне по-голямата част от него, че да няма свободомислещи. С други думи свободата ни е отдавна отнета – още от момента, в който някой е решил, че може да извлича блага за сметка на други. Пример за това е, че ни се налага да плащаме за земята, на която стъпваме – изконно човешко право, в момента струва пари. Както и данъци на държавата, в която дишаме въздух.

Наясно съм, че ако има много хора като мен, които отказват да работят и да робуват на една или друга система, светът ще свърши. Няма как. Или ще се превърне в най-прекрасното нещо – а ла божие творение. Сега човек трябва да работи или да намери друг начин да изкарва пари.

Казват, прави пари от това, което правиш с удоволствие – това е най-сигурният начин да убиете нещото, което някога сте правили с удоволствие. Бродски казва, че човек, който не е ходил в казарма, все още има някакъв шанс да се запази като човек, макар и минимален. На моето поколение му отмениха казармата, но има далеч по-смразяващи институции, които да спомагат натикването му в системата – като например чалготеките.

А тръгнах от там, че човек си унищожава живота с какво ли не и това не му прави чест, ни най-малко. Исках да кажа, че няма смисъл да чакаме нещо да стане от само себе си. То може и да стане, но може и да не стане. И тук следват редове с клишета от сорта на „да счупим оковите” и пр. Да ги счупим и да ги заменим с други, а?

Уважавам търпеливите хора, дори аз съм един сравнително такъв човек, но всичко трябва да е умерено, както ни учи Шекспир ли кой там беше. Започвам да се чудя защо пиша това, при положение, че аз за себе си отговорът го знам и той далеч няма да ви се хареса, о, бедни мои системаджии.

Остава въпросът защо съм още тук?

И този отговор знам, за добро или зло. Да наблюдавам. Това, което ме притеснява, е че наблюденията ми по-скоро клонят към т.нар. гледане на сеир, защото всеки ден някой някъде пред очите ми склонява глава и сам крещи „РЕЖИ!”, без дори да се замисли.

Реалността е такава, че колкото повече човек я наблюдава, толкова повече се чуди дали не е попаднал в някаква трагикомична постановка.

Остава ни да се уповаваме у бога.

Шегувам се.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...