В тъмното, дори и при слаба светлина, ако птицата стои неподвижно, тя не може да бъде забелязана от човек. При тишината на гората след залез, всеки шум се откроява наедно с рязко усилилите се удари на сърцето, които ускоряват когато имаш чувството, че нещо се случва, а ти не знаеш какво е. Тогава птицата се намества, размахва крилата си, но без да излита, на място, и ти позволява да видиш отблясъка й, защото, понякога, отгоре крилата са един цвят, тъмен, а отдолу светъл. С други думи, разкрива се за и пред теб. Или просто й е омръзнало да стои на едно място. Ти избираш кое е.
Зачудих се, способност ли е, или позволение, да виждаш. Със сигурност човек може да се научи, но може ли да знае предварително, къде точно се крие птиче, и къде пространството е привидно празно. Макар че въображението, също като слабият разум, не търпи празни пространства. Ослушайте се за причинно-следствените връзки, които правят ментално покварените хора.
Веднъж видял, не спирам да се оглеждам и да виждам още. Победен от по-висшата форма на живот - чистата.
Втората ми мисъл беше, (породена от моето пораженческо съзнание, което винаги се ослушва за най-лошото), че сега, някой някъде там, стреля по птички. Също както правех аз някога, като малко момче с новоподарена пушка. И се замислих, че ако видя това момче, пред себе си, ще го унищожа. /Що за идиот би подарил пушка на момче. Но всъщност това е урока, който аз научих години по-късно и който нямаше друг начин да науча./ Всъщност, аз вече веднъж го унищожих. А дали само веднъж... Умря, (за) да живее.
Заравяйки невидими неща в миналото, аз избирам да покажа друго. Човек не се променя, той се показва. Остава да се молим екзистенцията да е непокварена. Ето една причина човек да се крие от себе си, за другите.
Или остава да я оставим, градейки над най-гнилите основи, в името на великото добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар