лек, нощ

Половин час. Това е времето, което получавам. Има-няма. От първата птичка, до първата кола. Между 5:30 и 6 сутринта. Преди официалното започване на сутринта, разбира се, което се определя по първия се събудил. Та аз съм последния да чуе първата птичка. После колите унищожават всичко. Но за половин час, има щастие, света е перфектен, и освен песента на птиците, помеждутъците се чува и мъничко тишинка - нещо тъй рядко, когато живееш край булевард. Кой, по дяволите, е измислил машините и защо не ги е направил безшумни. Макар да възстановявам едно сетиво, едно любопитство и една прищявка, същевременно и навярно аз цедя очите си до безкрайност. Но на кого му пука, по-добре сляп, отколкото глух. А най-добре и двете. Човек с очите си нищо не може да чуе, и обратното, нали. А той, животът, не е ни за чуване, ни за вярване, а е най-много за (до)виждане. След малко идва изгревът. Рядко го доживявам, така да се каже, защото с него започват да шумят навлеците, които обитават същата сграда, която и аз. Само дето аз съм като дух за тях, спейки по цял ден, а те за мен са като мечки, ако мечките изобщо са шумни - все така си ги представям, навярно защото са тежки - също представа. А всъщност и представа си нямам. Не ми е и необходима, за щастие всеки може да каже всичко. Аз, от едно известно време насам, се опитвам да кажа нищо. Вие ще кажете дали ми се получава.