pytotrhofghjdfgisfg

Стоя си сам. Мрачно е. Мястото е нещо като ъгъл, но всъщност е средата на всичко, което го заобикаля. Хем има покрив и няма прозорци, хем на небето се вижда липсата на облаци. 

Трудно ми е. 

Започнах да се чудя какво да правя, а не ми се правеше нищо. Ъх, нищо ли не искам? За какво живея в такъв случай? Винаги ми се е искало да бъда като другите - да вярвам сляпо в нещо и да дам живота си за него. Забит там в офиса. При другите. Ама не става. Аз все трябва да намирам смисъл в нещата.

Нищото е толкова привлекателно. Все пак оставих тишината да звучи и се преселих, мисловно разбира се, в облаците, които напоследък все по-често отсъстват. По технически причини – лято е. Макар че на други места също е „лято”, но си имат облаци.

А е облачно. Не на небето обаче. Под него. Пече слънце за показност, защото времето се прави на готино, защото така трябва, защото е свикнало, защото всички го очакват от него, защото е такова, каквото е… А дали трябва?

I just wanna live…