част започнителна
Аз ли съм прекалено глупав да разбера хората, или те са
прекалено сложно устроени, че да бъдат и разбирани?
По някакъв особен начин и двете твърдения съдържат умерено
количество истинност. Човек трудно може да разбере в пълния смисъл на думата
друг човек, който не е самият той. Повечето хора, предполагам, не са стигнали
до там, че да разберат и себе си дори. От тази гледна точка може да заключим
субективно, че човек, разбрал себе си, е с половината крак в ботуша на истината
за живота. (ако допуснем, че има такава)
Разбирайки себе си, обаче, човек става още по-несъстоятелен
да разбере другите така комплексно, както може би се изисква в определени
ситуации от личностен характер, защото е неизбежно когато навлизаш в едни
дълбини, да останеш също толкова навътре в други такива. Едно е да кажеш
„добре” на някой, за който не даваш и пукнат грош, друго е да му „влезеш в
положението”. От друга страна, обаче, как да разбереш някой, ако се справяш зле
с разбирането на себе си? Т.е. ако приемем, че човек не разбира себе си, но
разбира другите, това може да означава, че греши поне на 50%.
Ако нещо трябва да бъде разбрано от всички, то трябва да е
масово и поставено абсолютно еднозначно. При това условие обаче, аз пак се
съмнявам, че едно нещо може да бъде разбрано от двама човека по абсолютно един
и същ начин. Така погледнато на нещата, няма как да разбираме еднакво добре и
себе си и другите, но както се убедихме, наполовина обратното на това твърдение
също е невъзможно. Затова vox
populi е фиктивен термин, макар и добре звучащ, тъй като всеки глас е
различен.
Най-възможно ми се струва да не разбираме нито себе си, нито
другите. В такъв случай обаче цивилизацията ни е обречена и е възможно да бъде
закрепена само на някакви външни изкуствености, и то много повърхностно, да не
кажа материално.
Същността е нещото, което, явно се губи, но докато нещо се
губи, ще има процес на търсене, не е ли така?
Добро.
ОтговорИзтриване