beyond reason

Губя, губя, дис кончерто. Поднасям себе си на тепсия. Боли. Как можеш да накараш вътрешното си чувство да престане. Знаеш, че ще нараниш и нараняваш, въпреки това не би трябвало. Защо става така. Знаеш, знаеш, или не знаеш, а го правиш така? Все си мислиш за това, което после става. Знаеш или настройваш?

Нямаш какво да кажеш на себе си, какво да си добавиш. Правиш нещо, колкото да не правиш нищо. Запълваме си времето, затова ли ни е даден този живот. Земята, земя ли е. Съзнание. Знание. Знание без със. Без знание със знание. Бъркотия. Бъркотевица. Кой те е спуснал. Кой ти казва какво да правиш. Защо ти загатват, че можеш повече. Защо ти посочват илюзорни сценарии. Защо има развитие, защо защо защо защо. И нищо. Прехласвам се по загубата на време, запълвам поредния вакуум с пространство, ако това е така и ако е възможно. I give you the benefit of the doubt. Защо бе, какво бе, как. Излизат някакви неща, без да е ясно поради каква причина. Кодове, може би, в главата. Буквична, буквална система. Чиста мисъл – кой я е чистил. Как можеш да знаеш за нещо, за нищо. И къде се намирам точно. Защо са ни научили да задаваме въпроси. За да се бъркаме. За да не стоим мирни. А да правим неща. И са ни дали система със система от неща за правене, които се правят системно, от понеделник до петък и после, ако си бил системно добър, два дена почивка. А може да са седем. Наместваш си главата, изместваш си ръката.

И??

Рафтче загубина, имам си, ама имам ли наистина? Как може човек да има неща,  да притежава, поредната игра на времение и вменение. Време ми е. време ни е. дреме ни не. Защо спря.

Да бъдеш или не, туй е въпроса, а отговорът е нищо. Няма отговор. Ако отговориш, губиш. Независимо как. Параграф 22. Защото какво друго има???

И все се стига до там, независимо от клопката. Една дума и една цифра, обясняват цялата тази … даже не знам как да го/я нарека. То все ще е клише и все ще е глупост, която някой ще боготвори. За какво, изобщо, си говорим. Какво, изобщо, правим. И има ли смисъл, има ли  нужда, или ей така… играем си на котка и мишка, а виждали ли сме котка и мишка да си играят. Мишките, след среща с котка, са мъртви. Изядени или в процес на изяждане. Затова ли опитомихме котките, за да има по-малко смърт. И оставихме Лени да избие мишките. С любов. От любов. Каква любов, бе, какви, там някаква цифра валута.

Умора и въздишки, ей това е, и щастие на нишки, което се изнизва заднишки. Не гледам назад, защото съм твърдишки. Твърдиш ти, а пърдиш ли. Кой не, защо  не… Много не-та, давай да да. Ей така, системно, си работи моята глава. Засича опасност, променя стратегията. Удовлетворява и задоволява, когато е удовлетворена и доволна, като не – мълчи или не, какво от това. Защо, изобщо, се случва всичко това. Художествена е баба ти. Защо, тъпите хора, продължават да се възпроизвеждат на килограм. Защото затова си тук. Защото какво друго има. Защо защо защо защо. Гонка на букви. Всеки това иска, всеки за това си мисли, време му е, време ни е. как ще си на тридесет и ще си без деца, нали трябва да се остави нещо на света, защото иначе,…иначе. Иначе кур. Иначе нищо. Ние на бунище – да бе да. Нали ако ти си разбрал, един мильон не са. Нали ако баба е мъжка, дядо пере дръжи. Защо защо защо защо. Защото. Песента на защото.

Записах се тука за една игра. Всеки против каквото е против, не пропуска да се надсмее. Всеки за каквото е за, не пропуска да се възгордее или да милее, защитава и блудее. Главата ти е чипс, чакай да сложа едно дърво, зима иде, чука на вратата…

Падай когато си искаш, ще горим в ада. Пада и спада, като лимонада. Леле, каква наслада – това идва след спада. Да мреш или не, туй е въпроса. А всички мрем. Но някои доброволно, други чакат само да стане. Но и да не мреш, все ще мреш, дека ще отидеш.

Да знаеш, че има път, хубаво. Но защо всичко трябва да се знае, и, може ли, аджеба, да се прави нещо, което се не знае. Което е неназовано. Това, виж, би било интересно, но и то е заигравка. Като прозявка. Не трае много, но е сякаш нужно, идва ти отвътре, що е то. Кому – какво. И пак, защо защо защо защо. Като влакова композиция наредени четири сладки вагончета, без локомотив, - защото е туу мейнстрийм, бейби.

И какво. И какво от това, от онова. От онези, от тези. Кой туй нещу, дето мяза на онуй нещо. Брей брей. Бегай бегай. Думички по двойки. Любовнички. Кур. Курвички. Тиквички. Съчмички.

И какво. Времето минава, времето стои, все си за никъде, недей, спри, спи, стани – готово, времето е минало. И какво, да намерим за какво друго да направим така, че времето да мине. А ние ли правим така или то си минава. Или няма значение, стига да не гледаш календара. Но не, ние сме графицирани. Почти като графити по стените, по график нижат ни се дните.

Докато се пенсионираш, всеки ден дрехи простираш. Докато се пенсионираш, имаш достатъчно причини вече да умираш. И ни една от тях не е самодостатъчна. Псуваш и продължаваш. Караш и оставаш. До кога, докато може. Защо, защото може.

И какво. Камък падна в кладенец дълбок, чу се цоп чак на третата минута – що за падане, от хималая, направо, или по-скоро надолу. Пък и нагоре да е, все тая. Защо да си трая. Защо да роптая. Защо да копая и напред-назад да се мотая. А какво да правя. Да седна и да млъкна, ще ми писне, да стана и да правя нещо – пак. Все едно и също, оф, все различно – стига, брат. Така не може, но и онака не може. Така може, може и така.

Кой кого заблуждава, един чорап гаща плява, чорап огащващ. Чорап огащник. Моето магаре, твойта магарица. Все такива, женен за царица и кралица, и вдовица и мръсница, хубавица е твойта магарица. И да работиш и да не работиш. И да живееш и да не живееш. И да умреш и да не умреш. Еби му майката, колкото щеш.

Развитие в отбой, в обор с трабант съм, музикант, обичам да пея и свиря и тези три работи, но с бира най-добре се разбирам.

Грешна дума, отново червена светлина. Чак започва да ме дразни глава. Не обичам глада, мързи ме да ям, да готвя – чак ме е срам, а уж съм голям, пораснал, нали. Бреййй, ходи ги разбери. Разбиране за какво ти е, най-много да ти е неготино. Капитализъм, комунизъм, капризъм, все е бананизъм о онанизъм. Последното поне доставя удоволствие, другите са… заеби.

И пак, защо да не се повтори и това.