Поредните изсъхнали сълзи. Чувстват се като изсъхнали желания. Като живот, който доброволчески си е отишъл. Дори по-лошо, бил е пропъден. Животът е бил изгонен, за да може човекът да живее. Да живее, или да оцелее. Силата, дали не означава количество загуба. Залъгва ли се човек, мислейки за безвъзвратността. Защото животът, за да го задържиш, трябва да го задушиш. Да го опитомиш. А той не издържа в теб, когато му казваш "изчакай малко".

Та се чудя, кое е по-грозно - да се примириш, или да го направиш съзнателно. Да се поклониш доземи, почти да им оближеш обувките, защото "такива са изискванията". И в замяна те ти дават нещо тяхно, което никога няма да е твое, но ще го приемеш и ще си го имплантираш. И всички ще ти пляскат, защото и те са си имплантирали от същата доза унижение, да не кажа унищожение, само дето те го смятат за привилегия - едно от многото названия на гнуста.

Камшици не се приемат от гордост, приемат се от срам. Толкова дълбок, че може да се изрази единствено чрез външна болка и белези, които винаги да ти напомнят защо.

Защо може само да става по-добре.

Компромис, приятели, е наименованието на отровата, която ни учат, че ни движи напред, а всъщност какво точно ни причинява - най-добре всеки да каже за себе си. Мен ме унищожава, убива ме, и по-лошото е, че всъщност накрая не съм мъртъв. По-лошото е, че след най-гнусното нещо, което е да отстъпиш от себе си, ти не умираш. Жив си и даже продължаваш да живееш. Почти като неуспешен опит за самоубийство. Казвам почти, защото когато се опитваш сам да прекратиш нещата, има известна доза себеуважение в това.

Въпросът е, усещаме ли огънят под краката си и блаженството над главите си, бидейки заринати с несбъднати мечти до ушите, вършейки нещо монотонно?