Не можеш да твориш за себе си. Не можеш да твориш за другите. Оказва се, че не можеш да твориш. Признаваш си го. Отпиваш глътка, с драматичен наклон на чашата, който подсказва, че този човек, макар и некъпан от шест дни, е напълно с всичкия си. И това е нещото, което го тормози. Оставяйки ума да си почине от себе си, човекът продължава да съществува без да знае защо. Досущ като любовта, която отказва сама себе си да назове : животът, който отказва сам себе си да поиска обратно. Или да се отзове. Какъв дуел, тогава, да се води. Дуел от един. С огледало. Та нали суетата ще победи. Не, че има значение. Далеч, колкото само душата може да се самоотведе, в своите укрития, където не може да бъде потърсена. Причината за това може да е само една. Неспособността на бившия й вече притежател. Затова творецът обеща да не твори. Дарба, която отказва сама себе си да разгърне.
За кой? За тях ли? За тези?
За тях. За тези. За кого другиго? Кой друг има? Какво друго имаме?
Аз мисля не.
Един банален и буквален превод, на диалог, в който всеки изслушва само себе си, въпреки че предварително е подготвил, и то чрез нелеки усилия, каквото там има да каже. Да запълни пространство. И докато отстъпващият е никого, за никого нашите усилия и към нищо ще бъдат насочени. Една бездна, в която душата се чернотруди, копаейки ямата сама. Надявайки се, един ден, ямата да изпълни предназначението си. Надявайки се, душата копае, и колкото повече прави място за боклуците, толкова по-надолу затъва в нищото, което дълбае.
Красота. Назови се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар