wewewe

Ако трябва да ти кажа нещо, бих желал да гледаш изражението ми. То, обаче, няма да си каже. Може би трябва да погледнеш в душата ми. Не го очаквам, самият не вярвам да е възможно. Ако трябва да съм честен, бих излъгал. Да бъда, уви, не искам. Всеки път като прокарам тази мисъл през себе си, започвам да проклинам и да се треса. Нямам адекватен отговор или реакция на всичко, което ме изпива. Просто изгнивам. Бавно. А бих искал да кажа толкова неща. А може би това е поредната лъжа. Себе си ако не излъжа, как ще продължа. Всичко си върви и без мен, и това е прекрасно. Радвам се, че от мен нищо не зависи. Аз вися като пране на простор. Капя, каквото е останало, докато изсъхна. После бягам като луд в дъжда. Защо като. Само като. Привидно. Иначе всичко е лъжа. Иначе как ще продължа. Не бих казал на другите това, с което себе си измъчвам. Повръщам, а не ми се връща. Не схващам, но никой не ме пита. И да ме питат, знам ли аз какво обичам. Изобщо, няма как да бъда. Освен деня да бъде вместо мен. Не виждам друг проблем. Видения насън, забравят се. Някак си, в мъглата от сатен, оправям се. Намирам се за нещо да се хвана, да ме подържи, поддържам някога по няколко лъжи, на ден, до пладне, докато сланата падне. Изсъхвам. Нямам какво да кажа. Не търся нищо. Чакам постоянно гръм да ме удари, мрака да изчисти. Чакам, а Годо отстреща ми се мръщи. Кажи ми ти, поне, а аз ще те послушам. После ще заспа и. Ще видим. Може нещо ново да се случи. Може и да се получи, така че днес да не съм на себе си и всичко да е чисто. А може и да продължа нищетата в себе си да нищя. Дорде ме има, в мене ще е зима. Кажи сега, защо, кажи, и нека заедно си помълчим. Аз ще те слушам, знай. Оттам каквото стане, аз поемам към безкрай. И няма край, това, което ми изглежда пошло. Какви разлики, няма никакви различности. Дали ти или аз, все психирани личности. Което е нормално. Банално, сякаш, почти като моето настроение. Мъртъв съм за всяко евентуално движение. Течението носи мъртво тяло. Кой ще се смее?