скришом

Рядко се опитвам да съм човек долу на земята. По-скоро гледам към облаците и там забравям си главата. Когато, обаче, стане време за заплата и реалността влезе през вратата, без да почука, нещо в мен се пука и сякаш спирам да слушам.
Осъзнавайки колко малко всъщност зависи от мен и колко нищо мога да направя по не един и два въпроса, започвам да се чудя дали не е време да прося и аз да поставя глава на подноса, да приклекна, тъй както поколения преди мен са сторвали и да повдигна ръце с две развалени рамена към господарите и да поискам, доброволно, да ме освободят от всички мисли и да ми дадат нещо да правя, да струвам, инак много умувам и нещо се сдухвам, а сякаш все по-малко чувам. Може би е от възрастта. И що да стори човек, оставил се реката да го завлече в дере, в която позиция той само бива блъскан със съмнение от горе-долу всяко течение... Дори когато идва прозрение, то единствено дразни, защото няма значение дали сетивата са пълни, когато ръцете са празни. Проказа.
Забавното е, че когато се предполага, че човек бива да кове съдбата си, той вече е уморен и изтерзан, навярно задлъжнял и би се примирил на каквото там пълни хладилника, докато мечтите са удобно набутани някъде назад във фризера.
Кажете, мои роби, събратя, кога идва момента, в който ще кажете гордо, че вий сте си избрали съдбата. Колко от вас са променили поне нечий свят, са понечили да обичат и не са се примирили пред нищо. Скришом, поне, мога да си мисля, че и аз съм поредната тухла в стената, че и аз тук съм за нищо.