26.02.16 г.

удари

Става ли нещо, нищо ли става. Все такива чуденки, голяма забава. Нещо се забавя, темпо ме унищожава. Сигурно е липса на темперамент. Или ще да е към тъгата моя безконечен абонамент. Сигурно това е лудостта, но не от уния красивите, които водят героя до (самодивите) великолепности и почести, а е от тия смразяващите лудости, гадните, които те сковават в едно тяло на едно географско положение и от там...Себеунижение. Имай себеуважение! Умирам в това измерение, навярно в друго се раждам. Светло, социално-мрежово се вграждам. Това, дами и господа, на нищо не прилича. Или обратното, прилича на прекалено много неща. Все е грозно. Защо, изобщо, преплитам някаква естетика в проблематиката на лунетиката. Огледален лунатизъм - заболяване, в което болния ходи на яве, и му се ще всичко да е сън. Ще. Какво друго да си повтарям или надявам. Ще. Все някога трябва. Това докато междувременно съзнанието ми с мишчици обядва..за вечеря. Липсва ми една от онези топли постели. В самотата си и да се молиш, и да се бесиш, безразлично е. После, виж, може и да те отличат. Ако си достатъчно трагичен. Аз когато съм реалистичен, другарите се смеят, бил съм ироничен. Истината е че се облякох за да получа аудиенция, на прослушване за шут, за служба при съдба, а се оказа, че приказката я разказвал идиот, изпълнен с врява и безумство. При мен е само последното и дори и то не е като хората. Напротив. Държа се на малкото ми останали ментални принципи, ковани от философи, от които ни един не е пукнал от щастие. По туй само си приличаме, за жалост. А след време и това няма да остане, което е единствния ми радостен повод и причината да отвръщам поглед от цените на въжетата. Вместо това се фокусирам върху цените на кюфтетата. И подминавам. Какво ли разбирам.

Какво ми става, защо в душата ми дяволско вмешателство се позволява. Нима имам право, въпроси да задавам, вместо да прося и да се отблагодарявам. Оставам, задължен, пренебрежително неоткровен, неоткриваем и вглъбен, все пак благодарен кретен. Наистина, воистино, кому е нужно? Не е ли излишно! Но нима организъма човешки от лишности като комунизъма, лудешки, не се отърва всеки ден... Тъй бива и съзнанието, пред изпитанието, всеки ден по малко пара да изпуска и за пара в лайна да се впуска. Тъй рече зарат онзи, според когото хич ви няма.

Все пак благодаря за правото да отказвам, поне докато не стана на сила. Ще, нали, само това остана, да крепи. Подкрепи, дари. Не мисли, чуй. Ехото на празнотата. Заслушай се, било за глухонеми. Ех, премени. Дорде не удари чука, захар и несполука.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...