4.02.16 г.

критично

Тук ти казвам, че сгреших и ако двамата си признаем, може и да продължим. Обаче сгреших отдавна, а не върви чужд човек да плаща за греха ми. За това може и да се оплаквам понякога, но и двамата знаем, че сигурно ще извървя и този път. Този път не е като оня, в който исках да се откажа, защото бях млад и исках да се бунтувам. Този е вече когато съм стар и повехнал, и само думите вече красят проказата. А делата... Гледай колкото си искаш, току-виж се появило някое. Но поне верността ми ме застигна. Преди беше приказка и се смеех, сега вече и следа няма от онзи смях. От онази арогантност, с която поглеждаш над всичко и всички и си викаш 'тва ли бе, тия ли бе'. Сега следите са белези по тялото и съзнанието и сприхавостта е по-скоро остатъчен инат, но и неговата инерция ще замре.
Да бяха добри, старите дни, бих им лепнал етикет. Но са били. За тях по-добре нищо. Бил съм аз, някога, нещо си друго, непознато, лишено от разум си нищо. Сега всъщност съм щастлив, не зная дали ми личи. Пия си чая и отбивам последния номер. Или поне така си мисля. Играта на котка и мишка приключи - и двете подадоха оставки и отидоха в Колумбия. Но малко ще се проточи. Просто всяка минута е час, всеки час - седмица. Времето спря и аз заседнах. В този случай ми остава, освен, да отседна. После навярно и ще п(р)огледна. А всички знаем, погледне ли човек, току виж някое решение му извадило очите. Последното, ако не, може и буквално.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...