20.03.12 г.

Marina


Occupy London Protest (Process) at Finsbury Park

Ходех си, както обикновено, типично в мой стил – без цел и посока, из улиците на централен Лондон, за кой ли път… И без да искам се натъкнах на новия палатков лагер на протеста Окупирай Лондон. А аз си мислех, че след арестите в St. Paul’s ще се откажат… Преди това минах покрай катедралата, но там имаше само един човек, който обясняваше на тези, които се интересуваха за протеста, но не ми и мина през акъла да го попитам къде е сега протеста. Ето, че съдбата отново ни събра, но това е само началото. (клошарска му работа)


Любопитствайки, като абсолютен кръгъл идиот, аз стоях 2-3 минути леко втрещено и се опитвах да осмисля палатковия лагер (сякаш това е възможно). Някакво момиче мина покрай мен и ме поздрави, после навлезе към палатките, доста активно. Помислих си, че е странна, но днес всички сме луди, както по-късно щеше да се окаже в действителност. Повъртях се около някои от палатките, направих малко снимки и тъй като не успях да открия моя приятел от предното ми посещение на протеста, реших да се прибирам.

Точно в този момент обаче до мен дойде същото това странно момиче, поздрави ме отново, пита ме как се казвам и разсеяно започна да се опитва да запали цигара, като ме игнорира със скоростта на светлината. Аз обаче, и без това нямаше какво да правя, реших да си поупражня малко английският, тъй като е много зле. Инстинктивно или може би чисто нагласено, я попитах от къде е. Точно в този момент се случи немислимото. She answered Bulgaria, and I was like “Seriously, which town?” Тя отвърна Велико Търново на прекрасен български, при което аз не се стърпях и й казах, че всъщност съм от Сливен (на най-културен английски). Това промени физиономията й и преобърна нагласата й на 180 градуса. Усмихна се, почти се разплака, прегърна ме и каза, че съм единствения българин покрай протеста. По-късно установих, че тя е сред организаторите, свързана е и с Аnonymous (оказа се, че са МНОГО и се знаят кои са един-други, поне в Лондон),  каза също, че в България имало 3-4 окупатори…



Тя предложи да ме почерпи кафе, бисквити, даде ми вестника Occupied Times и ми предложи литература, при което й показах Nook-a си. Очите и блеснаха, когато видя текст на български (тя е в англия от около 9 години), а и отворената книга беше „Задочни репортажи за България”. Тя се разчувства и от леко неадекватна мина във фаза автопилот. Тогава стана странно, защото тя пак ми предложи да ме почерпи кафе. Интересно, как човек, който живее на палатка само с раницата и дрехите на гърба си, може същевременно да е толкова учтив (и да е българин). Набързо минахме на ти и си разказахме кой от къде е и за къде е като цяло. Всъщност тя се оказа психолог, но понеже ми каза, да не го казвам това на никой – не сте го прочели. Много интересна личност. Не можах да не я попитам защо не се върне в БГ, а тя отвърна, че е тук заради кариерата си, което ме озадачи… нещо в пъзела липсваше, но някак си не ми беше до разследване, а до радване. (колко съм елементарен понякога)



Тя ме разведе из лагера, показа ми къде какво се прави и т.н и т.н. На мен лично ми бе най-интересна кухнята, ако изобщо може да се нарече така. Първото нещо, което забелязах, когато влязох, бе една количка от тези металните за пазаруване в теско(била)(абе навсякъде), пълна до горе с мръсни чинии и надпис нещо от сорта на „It needs washing, HELP”. След това си вдигнах главата и… всеки правеше нещо. Едни готвеха, други подреждаха, трети събираха продуктите в наличност в нещо като сандвичи, четвърти пък просто се въртяха и се ослушваха от къде ще се покаже храна. Марина се опита да намери чиста чаша, но без особен успех. Точно като някакви Амиши, напук на цивилизацията, хората си живееха в собственото си общество и то много добре. Не знам дали ще ви изненада, но те ядяха по-готина храна, отколкото аз. Марина остави кафе и мляко, което бе купила, в кухнята за всички и се запътихме към т.нар. “tech tent”, където е, цитирам „тука е интернета”. Там/тук всъщност е мястото, където се движи процесът. Където туитят и информират хората по целия свят как се развива мисията. Останах впечатлен, тъй като разговорите, които водеха помежду си, може би, някои от лидерите, бяха на едно сравнително завидно интелектуално ниво. Неизменно стана дума за Борис Джонсън, като между два лаптопа имаше нещо като бадж, който гласеше „SACK BORIS”, чисто в протестен дух, разбира се. No hard feelings. Естествено, всички се изредиха да се запознаят с мен и се наложи да обяснявам на всички, че не съм Дъблин, а съм Добрин, което на тях им звучеше като @#$%^$, но само един човек си призна, че няма да запомни името ми. Аз принципно като се запознавам даже и не се опитвам да запомня нечие име. Ако човек е достатъчно запомнящ се, името следва примера на носителя си и обратното. Creativity-то се носеше във въздуха, а по земята се влачеха стари компютри, монитори, дискове, флопита и какво ли още не от този и миналия век.

В един момент, когато излязох от транса, в който изпаднах, усетих, че Марина всъщност я няма. Огледах се, но нищо. Поговорих си с някаква жена, докато чаках. Разменихме си по едно как си, добре съм, но нещо ми стана и допълних, че всъщност хората само казват, че са добре, а дали е така, никой не се интересува. Тя отвърна, че в палатков лагер си добре толкова, колкото можеш.

Замислих се. Всъщност аз отдавна съм на мнение, че светът е плосък и че по-голямата част от хората са лицемери и фалшивеят, обаче не им го казвам, защото се обиждат. Просто ги подминавам с пренебрежение, което също ги обижда, обаче по-дискретно. Човек вече не говори СЪС човека, а говори НА човека, няма я приказката, дето има ена приказка.

Марина се появи и ме заведе във „нейната” палатка, в която всъщност живееха между 3 и 13 души. Контингента беше сравнително плаващ.(румънец, унгарец, испанец, българка, ливърпулец, и няколко неопределими) Въпреки, че беше около 3 след обяд, имаше поне трима спящи, за единия от които разбрах, едва след като го настъпиФх. (така добре се беше хамелеонизирал, че ум да ти зайде).



Повечето обитатели бяха махмурлии. Започнаха разговори, в които си наместваха спомените от снощи. Оказа се, че е имало бой, но не бяха сигурни за главните герои, тъй като единия потърпевш беше в болница, а другия – са го били повече от един човек. (трима само за вчера). Нямаше как да не забележа, че има китара, на която всеки се мъчеше да свири, но уви. Опитах се да я настроя – безуспешно. Имах чувството, че поне два различни биологични вида са се изхождали върху нея.



Покрай нас мина оса, доста голяма, оказа се, че е нещо като домашен любимец, въпреки, че единия тип е алергичен и припадал. От време на време имах чувството, че съм в рок банда, защото всичко, което се дискутираше, се въртеше около секс, наркотици и рок’н’рол. (особено рол). Попитах един от типовете, унгарецът, за какво протестира, а той отвърна „Im not protesting, Im just a lazy fuck”. Друг допълни, че покрай такива протести винаги имало много забавни моменти и затова била цялата работа, но явно не за всички, тъй като след няколко минути едно момиче влезе и каза, че след час ще има live stream. Явно все пак нещо наистина се движеше.

Попитах Марина за моя приятел, чието име не знаех, но тя много бързо се сети кого имам в предвид, но в момента , в който се сети, изведнъж смени темата.

Винаги, когато влизахме в някое от мини-обществата по различните палатки, тя предупреждаваше, че съм от България и че съм много мило момче, за това да се държат добре и възпитано. След това се върнахме в палатката и тя започна да чисти, което е сравнително разтегливо понятие, когато палатката itself се състои само от мръсотия. Доколкото разбрах, щял да идва някакъв консул, затова набързо скриха всички бутилки от алкохол и се опитаха да придадат малко по-добър вид на кочината… (слабо).



Постоянно влизаха и излизаха разни хора, запознавах се, усмихвах се, но нещо ми се губеше. Имах нужда да изляза и да остана насаме с мислите си. Изсвирих две парчета на китарата (единствените, които бях убеден, че ще възпроизведа що-годе добре) и си намерих нов фен, който искаше да го уча… Междувременно ми разказаха за някакъв местен герой, който се изсрал във влак, но не в тоалетната, и то в пиков час (влаковете в Лондон в пиковете часове са претъпкани). Едното момче разказа, как за един месец бил арестуван три пъти и то за смешни неща – пътувал без билет, не искал да се махна от St. Paul’s и последното не го разбрах. Доизпих си бирата и се чупих, защото нямах търпение да започна да пиша.

Rubbish, khuh…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

худ

втренчен кит нагоре, аз или той сгърчен вид, роден в обор без бой очовечен, напит по еН безброй обречен на бит, смирен отбой загадъчен, ...