mirrorism

Много болка. Навсякъде. И тук и там. И по средата. Ако махнем изкуственото и жалките си опити да се залъжем, че правим нещо и че даваме/получаваме, и чрез това сме щастливи, може и да се доближим до някоя и друга истина. Като например тази, която не е по статистиките, не е в интернет, не е и в телевизионния екран, драги зрители, както се обръща към аудиторията си един плешив дегенерат.  Това, за което се опитвам да пиша, е вътрешната истина, до която се стига само по трудния път…

Мястото, където не си премълчаваме колко сме се издънили, изложили, изхабили през живота си. Забелязвате ли, че повечето кофти глаголи  започват с представката –из? Мястото, където сме честни и откровени към себе си, защото си го дължим, но въпреки това, ние продължаваме да поддържаме някакъв друг тип съществуване, почти противоположно на това, което чувстваме. Сякаш правим точно това, което не искаме вътрешно, но което искаме да изглежда правилно и всички да мислят колко сме готини, а всъщност сме една смесица от изветрели страсти и заленяло чувство за нормалност.  

Не, не говоря за политиката, която струва колкото изпражненията ми, ако не и по-малко. Не говоря за обществото, което е ако не резултат, то предпоставка за предното изречение. Не говоря и за моралната деградация, консуматорството и корпоративната алчност, които по някакъв начин се сляха и родиха продукти, които при всяка една друга реална нормалност биха били отхвърлени на секундата, но в сегашната – те са хит/тренд/мода. В каква точно посока се движим – нямам си ни най-малка представа, но имам това вътрешно усещане, че е неправилна. Но ние сме окей с неправилното, даже го обичаме, превърнали сме го в от неприятно в „яко” и така, докато се появи нещо по-неправилно, съответно „по-яко”.

  „With everything happening today
                        You don’t know whether you’re coming or going
                                                         But, you think you’re on your way”

Имам това вътрешно усещане, че не искам децата ми да стават свидетели на това, което дори и да искам, не мога да заобиколя. Съответно спрях и да се опитвам, а по-скоро започнах да го бутам, белким се размърда малко.

Бих го характеризирал като фалшиви претенции, но ако трябва да се доближа до някакъв смисъл, ще избера думата лицемерие. От там тръгва всичко, по мое скромно и подведено понякога мнение. Лъжите, подвежданията, ножът в гърба, сриването на „авторитета”,  избутването от ръба и т.н. Защото ако днес се появи чиста душа, откровен и достоен човек, всичко ще го нарекат „Идиот”. Всички ще го вземат за луд и полека-лека ще го затрият. Защото болшинството, макар и поотделно приятни индивиди, не харесват различните.

Днес всички са различни. Няма еднакви и въпреки всичко говорим за „всички”, сякаш такъв термин е възможно да съществува. Реално погледнато, на пук на която и да е красива логика, има образования, които обединени от общите си желания за просперитет, оцеляване, задоволяване на капризи и прочие, мутират в отбор, временно, докато всеки си получи свеото и прецака другарче, но както някой някъде е загатнал, няма по-постоянни неща от временните.

Ежедневието ни е пълно с примери, които могат да бъдат добър учител, но вече малко са хората, които още имат желание да се учат. Повечето са решили, че са готови и няма какво повече да научат, въпреки че като се приберат вкъщи, когато останат сами, са с ясното самосъзнание на мижитурки, затова посягат към алкохола/колата/цигарите/сладкото или каквото там им дава минутка спокойствие и влизат в интернет/пускат телевизора/четат книга – каквото там правят, за да не мислят за реалността и реалното си АЗ. Изневеряваме на себе си и на мечтите си, не ли?

Бягаме, какво да правим? Мислим си, че се изправяме срещу проблемите си, че се доказваме, че се борим, а всъщност пропиляваме все повече възможности за нещо истинско. Стигнали сме до там, че едва ли не, можем да сме щастливи само, ако правим нещо, което сме видели, че правят щастливите хора и го приемаме за свое, още от деца, и благодарение на това „фалшиво” чувство ние продължаваме.

Единици са тези, които търсят нещо, било то себе си или истината за себе си, и колкото повече напредват в търсенето си, толкова по-малко причини имат да съществуват, но по-истински сякаш.

Човек трябва постоянно да прави нещо, да се труди, да е зает, в противен случай, ако разполага с времето си, може да започне да мисли… не дай си боже!