Сила

Толкова е силно усещането...
Когато се изгубиш в гората, и по-точно, когато осъзнаеш, че си се изгубил. И си в дерето. Само трънаци, гъсти. Няма връщане назад. И слизаш надолу, после нагоре, после настрани. И няма и няма път. Започваш да се тревожиш. Слънцето плавно е преминало от другата страна и вече усещаш, че часовете ти са преброени. Не се ли справиш бързо, нощуваш в гората.
Стигаш до момента, в който просто ходиш, защото не знаеш какво друго да правиш. Някакви пътечки се проектират пред теб, въображението ти създава какво ли не. Толкова е силно...
Сърцето ти тупти, съзнанието ти е на друго ниво. Чуваш само песента на гората. После завиваш. Предполагаш, поне, че знаеш посоката.
И тогава изведнъж, както си ходиш, виждаш следа. Струва ти се, че ти се привижда.

Хората едно време са мислили за другите. И като са ходели по път, където няма път, са връзвали я парцал, я нещо друго. Някои, дори, по-трудолюбивите, са нареждали камъни. И до ден днешен, в най-закътаните места, най-непроходимите гори, ако се загледаш, ще откриеш пътя. Ако се настроиш на вълните на гората, която колкото е благородна, толкова е и смъртоносна. Една грешна крачка, и си в ситуация, за която не си и предполагал, че може да съществува.

Първите камъни, странно подредени, ти се струват интересни. После се замисляш, че в природата има логика, т.е. всичко алогично, е човешка намеса. Т.е. по аналогия на алогичното, винаги можеш да се ориентираш. Трудно можеш да видиш камък да стърчи просто ей така, набит в други три. Следа е. Път е. Има път, казваш си. Някой е бил преди теб тук и ти го показва. Ти само трябва да следваш, без да губиш следата. Ставаш хищник.

Човекът ти говори, през вековете ти говори, и ти казва "Аз съм минавал от тук, виж, и аз съм се губил, виж, оставил съм следи." И ти му благодариш, благодариш и ти се насълзяват очите. И пак благодариш, на нищото, на времето, на гората. При втората поредна следа, вече знаеш, че не е просто съвпадение. Давай, казваш си, и тръгваш. Следваш. Пътят те върти, изхвърля те в какви ли не ситуации, но една гола вяра те движи, дори когато път няма. Знаеш, че е някъде там.

Той, човекът, който прави неща, не защото се изисква от него. Не защото го карат. Просто защото знае, че и други хора ще минат от там, също като него.

Кой би предположил, че един малък жест навреме, сто години по-късно може да спаси живот?