1100 км и една година по-късно

Пеш. Бус. Друг Бус. Метро. Автобус.Пеш. – Долу горе така се стига от Лондон до Манчестър.

Някакви си 1100 километра в двете посоки - нищо работа. От сега да ви кажа, ако не отивате да гледате мач на любимия си отбор, който, разбира се, е Манчестър Сити – нямате работа в този забравен от бога град. Или ако ходите в Манчестър, гледайте никога преди това да не сте били в Лондон или някой по-така голям и мязащ на нещо град.

По-късно един от лекторите ми каза, че Северна Англия била доста бедна. Абе, лекторчето, ти що си мълча, като споменах, че ми се ходи в Манчестър бе, а? Поне да беше по-евтино от Лондон. Нъц.

Общо взето ако имате какво да правите – не отивайте в Манчестър.

Превъртях си плейлиста общо четири пъти в двете посоки.

Това, с което ще запомня Манчестър, е че пих бира със стар приятел в Хард Рок кафе, запознах се с нови, срещнах се и със някои стари-нови, и се прибрах със сирене и лютеница. Ще се изненадате, но когато няма лютеница на една ръка разстояние от вас, тя придобива статут на things to eat before I die. Хард рок кафето съвпадна с рождения ми ден и до масата, на която седнахме, на стената, имаше окачена в рамка картичка – поздрав към приятел по случай рождения му ден, подписана от Фреди Меркюри. Мерси, брат, нямаше нужда да ми честитиш. J

Сякаш голямото приключение започна с хващането на мегабуса обратно за Лондон.

Наредих се на опашката, като възпитан англичанин със зализан перчам и зачаках. Реших да си извадя книгата от сакът предварително, тъй като неговата съдба, нещастна, щеше да се окаже неприятна на фона на тази на 40 килограмовото чудовище на една блондинка, което се падна да е отгоре му. Горкото ми сакче. Та, нали, всичко нормално, отварям куфара и БУМ, изненада, колата се е разляла върху „Момичето с драконовата татуировка” или иначе казано върху „Мъжете, които мразеха жените”. Това беше шок номер едно. Когато надигнах момичето да видя другите поражения, под нея се оказа нещастния ми Nook Touch, който, благодарение на cover-a си, се оказа untouched от колата и само дето търках в паниката с кърпата, която бях предвидливо паркирал до Нука. Те, кърпата и нука, са стари дружки и добре се познават. Спасих нука и се опитах да спася момичето с драконовата татуировка, извадих каквото е останало от шишето с колата. За добро или зло билета ми също се оказа damaged, но проверяващия нищо не каза. Може би му хареса моята  vintage интерпретация на листа хартия. 

Нещо друго, за което ми прищракна, е че конвърските ми бяха в този багаж, който веднъж забравих във влака от бургас за софия и ми го връщаха от твърдица за сливен (линк) , можеше да са кололизирали. Проверих. Не бяха. Аз затова ги и сложих и в отделно джобче, как, на батко миличките. Всъщност за този трип така и не ги използвах, но беше важно за мен да знам, че са били с мен. Сантименти, брат, к’во да ти кажа.

Настаних се вече, нали, удобно, от вътрешната страна на седалката, за да блея навън и да заспа по-лесно от скучните английски овценозелени пейзажи. Работи безотказно. Но понеже защото обаче не ми се спеше, а момичето с драконовия менз…ъъ.. татуирник , както разбрахме, се беше подмокрило, милата книга, а има толкова яка корица, ТА реших да чета от нука. Включвам си го и се кефим като бавноразвиващ , зле сресан, червенобузест олигофрен на момиче от есекс, и какво да видя. Батерията ми падна. ОМФГ. Това е дивайса, чиято батерия пада веднъж на 2 месеца  и то защото забравям, че е на батерии, съответно не го зареждам, докато не умре – умря. Индиецът до мен пък видя точно този момент и сякаш се изсмя. Абеее, хинди, що не си стоиш в мръсната родина, ами си дошъл да цапаш на хората чистото, м?

Та се върнах на подмокреното драконово момиченце и въпреки мокрите няколкостотин страници, съумях да намеря сухи, от които да почета, по ирония на съдбата сухите страници започваха там, където бях отбелязал с една червена почти-копринена лентичка с надпис “Elisabeth Brussels” на нея.  

И както сладко си четях, изведнъж се стъмни, което се случи около 30 минути след като започнах, облаци, дъждове, бури, глупости, абе нормално английско време, а лампите бяха прекалено слаби за четене… Мамка му… Трябваше да бъда креативен. Сетих се, че на HTC-то чета Алиса в страната на чудесата от няколко месеца, тъй като вървеше бонус с reader-a в смартфона, а той, нали е на лсд-та – сам си свети, тка де, направо грее. Въпреки, че Алис беше на английски, некак си разбирах. Или поне си мислех, че разбирам.

Номер 45 е най-важният! Why always me? #yolo

И по някое време съм заспал.

По едно друго такова паралелно-подобно време се събудих, без да искам и се оказа, че вече сме в Лондон. Ммм, точно на Оксфорд Стрийт, което означаваше, че сме близко до Виктория и съм почти спасен (от там имам още час и малко с метрото, де), аниуей. Шофьорът, нали е задръстен с британски хумор, изтърси, че книжката му е изтекла и че пренася хероин, а видял някакви полицаи, които, по негови думи, ако ни спрат, ще нощуваме всички заедно в пандиза… Зачудих се, как ще се разберем кой първи да го чука, щото тия англичани имат страшно дисциплинирани опашки и начини на подреждане изобщо. Всички се засмяха, съответно и аз, защото вече разбрах, естествено последен, че това е шега…

Пеш, метро, пеш, пеш (нема кинти за бус на обратно), пеш до вкъщи, съответно ми се откачиха де що имах ръце и рамена към тях, да мъкна тоя 100 кг сак…

И се прибрах, легнах, изпуснах напрежението през единствения отвор, който нямаше нищо против да извърши дейността, даже май се зарадва, и умрях спокоен, че вече съм в Лондон.