Вечер е. Опитвам се да се отнеса по всевъзможен начин.
Когато не се вижда нищо навън сякаш е по-лесно. Късно е за кафе, но пък за чай
никога не е късно.
Това ми остана от Лондон. Над 300 бройки 3 различни вида
чай. Господи колко ми липсва. Мрачно постоянно. Попрекапва от време на време,
колкото да се разсееш от щастието. Чувството е неописуемо.
Затварям си очите. Някаква странна песен пак озвучава
главата ми. Отпивам глътка чай. Пак съм прекалил със захарта. Какво пък. Докато
има мляко и захар – животът си заслужава. Не бързам да си отварям очите, защото
така или иначе са уморени от цял ден шляене по мрежата и поредното недоспиване,
което и предстои…
photo by: ANDRZEJ DUDZINSKI
Хубаво е там. В главата ми. Не се усещат тия 30 градуса. Не
огладнявам. Такива ми ти неща. Хубаво е човек да мечтае, но то моето е болестно
състояние. Стигал съм до там че да се чудя къде какво се случва – определена
случка дали е била само в главата ми или и в реалността. Или просто ми се е
искало…
Така сме хората със слаба памет. Не, не съм на 60 години.
Така съм роден. Забравям на секундата. Обичам да казвам че имам мързелива,
полупропускаща информация афотографска псевдопамет от 0,000023434656 байта.
Затова не обичам, като ми казват, че съм неграмотен. Не е така, просто не помня
кое как се пише.
Отварям си очите обаче музиката не спира. Явно съм в някакъв
хибриден режим. Сякаш съм в планината, а всъщност съм забит на полу-удобно
подобие на диван. Купчината от изчоплен слънчоглед е висока почти колкото
чашата чай. Ех... Какво се е случило тук по дяволите…
Пак си затварям очите. Няма смисъл да гледам. За сега ще е
така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар