В единият момент в лодката сте двама, взираш се в красиво лице, осветено от пробиващата облаците светлина. В следващият си сам и се чудиш защо изобщо гребеш. Тежи. Ставаш черно-бял. Наричаш лошото настроение творчество. Намираш утеха в създаването на различни неща, без значение, счупен, разрушен. Непорастнал порастваш. Дръж се, дръж се, повторението на едни и същи мантри те кара да мислиш, че има смисъл, знаейки, че няма. Срещу течението, със течението. Какво значение има накъде плуваш? В единия случай си придаваш излишна важност, мислейки, че си различен, а в другия ти е по-леко и си придаваш излишна важност, усещайки се силен поради липсата на сериозни съпротивления. И нито веднъж не се обърна към тази лодка и това празно място с въпрос.
Мисли нахлуват отвсякъде, но се блъскат в теб и нито една не излиза. Чудиш се къде да избягаш, ментално, но поредното бягство в душата ти води до поредната пропаст, защото в себе си от себе си не можеш да избягаш. Създаваш нови пространства, вакууми, където да се въплащаваш, претворяваш, но и това омръзва. В един момент лежиш и не искаш да станеш, чудиш се, защо да започваш всеки ден отначало, да строиш фундаменти, когато със залеза на слънцето вече си уморен.
Постоянният кръговрат е объркваш. Можеш да слушаш едновременно песента на тихата гора и песента на шумните хора. Намираш тях за глупави, нея (природата) за съвършена. Едното, обаче, е, за добро или зло, неизменна част от другото. И от глупостта си част и ти, точно толкова, колкото от умнотата.
Преградите не са в главата. Прегради няма. Или заграждения. Всички тези оправдания са измислени от хора за хора. Хората запълват всички пространства, а ако няма празно пространство, то се създава.
И ако мислиш малко повече, разбираш, че си част от едно абсурдно възпроизводство на рода, защото хората вярват, че трябва да имат наследници. Ако не мислиш - и ти се възпроизвеждаш, при първата отворила се ситуация, сякаш това е животоспасяващо. Ти си малък проблем, затова създаваш още един.
Това е еволюцията - решения на предходния проблем. Решението, обаче, също създава проблем. Да си знаете.
И когато някого спомене, пред мен, че се развива, че твори, че не иска да спира... Плаче ми се, а му се възхищавам. After all, всеки живее заблудата си, но не всички я надживяват. Живеенето отвъд минава също за бягство, но бягство ли е ако стоиш на едно място.
И все ще се намери някого да ти разкаже как се живее и как ти, виждаш ли, не живееш. Хората не те оставят на себе си, защото, те самите не са оставени на себе си и виждат това за абнормално. А се продаваме, и сме за продан.
За Сталину, за родината, за Холивуд... Да си креативен...
И питам се, пак, могат ли хората да бъдат нещо, което не знаят, че съществува. Очевидно всеки може да е рамка, създадена от някого. Т.е. всеки може да запълни вече отворено пространство. Това не е величие, Ницше го е казал, но кой има уши да слуша... Няма значение, важното е да има претворение, възпроизведение - точно така, каква хубава дума. Правиш грешки, после гледаш как някой друг ги прави, докато той се възхищава на твоите.
И тъй като на думите на никого никой си, хората не вярват, а се смеят, хората нищо прибягват до цитати от мъдреци, за да може някой да се вслуша - един отчаян зов, обречен да умре, но да живее.
"An error, sir, is worse than a sin, the reason being that a sin is often a matter of opinion or viewpoint or even of timing but an error is a fact and it cries out for correction." - Terry Pratchett
Няма коментари:
Публикуване на коментар