Утрешният ден е тъй прогонен, тъй далеко. А аз не мога да остана в днес. Към бъдещето, искам, крещя свирепо. Вече не издържам, нека утре бъде ден.
А всички ми говорят за дните назад, най-често за предходния, а аз така се радвам, че съм ги заровил, до един, зад себе си. Че ги няма, бум, прах, изчезнали. История се чисти, това е, не се връща към нея, не се прави наука от що е глупост, но коя наука е изтъкана от нещо различно?
Всичко, което има човек, е времето си. Аз искам моето да мине. Нямам търпение да видя какво ще стане утре, и след това. Но ето, днес в очите ми се вре и пречи, разбирате ли, да мръдна наделеч. Недалеч все стигам, и то със закъснение. И все, при все, днес не ща да е!
И чакам днес да мине, усещам, чакам живота да мине. Да отмине, без да втурна туй дете в гората, да търси работа... Всички са забравили какво приказките учат. А света не се управлява от малки принцове. Ето ви я трагедията. Но трагедия ли е наистина, или само на мен така ми се ще?
Няма коментари:
Публикуване на коментар