Денят е кратък, кратка е и топлината. Изкуствено сгрявам си душата. Слънце има, но уви, хората го гледат със затворени очи. Око съм хвърлил аз на красотата, птиците, децата, носещата се енергия през вековете. Може ли да се опише. Метнал съм се на едно цвете, което въпреки настъпващия студ, цъфти сякаш на инат, без да прецъфтява, без да се предава. И аз, като него, опитвам до последно с ниската температура да се съюзя, вместо да я боря с дрехи и празни слова.
Събуждам се със слънце всяка сутрин, въпреки че води се обяд. Готов за въздух, приключения и всякакви внушения, но все със залеза излизам, и се чувствам черноризец, забравил храбростта си у дома. А тиха и спокойна е нощта, като клише живота сякаш спира, замира, и всеки във колибката си се прибира.
А отшелник тепърва се показва и разнищва чудеса, чудейки се къде в нощта на границата няма да му искат виза, за да прекрачи смело без във локва да се озове. Безстрашен е студът, да знаете. Отмине ли дежурството на нощния вятър, дори времето става сравнително топло, а изгледът винаги е прекрасен - хиляди светлинки и миризма на дим, който, противно на всяка логика не се вдига, а пада, приятели, пада.
Нощта е за наслада, махнете всяка мозъчна преграда и всеки, който в тъмнината се разходи, ще разбере, какво значи сама мисълта му сама да броди, без да се блъска, с ръцете в джоба и носът на показ. Ах, това безвремие как ни отмива. А ние помежду си за нищо се бием.
Няма коментари:
Публикуване на коментар